Честван за първи път през 1922 г., този празник губи своето значение след 1944 г.. Защото на онзи строй не му трябваха народни будители. Възстановен беше през 1993 г.
Но само със спомена за тях, за будителине народни, не става. Освен всичко друго, ние трябва да ги носим в паметта и сърцата си ежедневно, ежечасно. Тях трябва да имаме за пример.
Светеха в мрачните времена на робството като тънки восъчни свещици. И на тези свещици те, в мрачните и тесни килии, в разни подземия или пък в широки одаи, пишеха. Пишеха и будеха народа, припомняха за неговото славно минало, вдъхваха му надежда, че свободата е близо и тази свобода ще бъде извоювана със собствени сили, посяха зрънцата на любознанието и любовта към науките.
Те светеха на народния небосклон, светеха из земите български и очертаваха границите на неговия несломим дух.
Не са един или двама тези великани, посветили живота си, имота си, положението си в обществото за събуждането на народа, тънещ в невежество и простота, запалвайки у него огъня на Свободата с факела на гордостта българска!
Казват, че пробуждането ни като народ започва с Паисий Хилендарски. Светлината на това пробуждане като щафета бе поета от цял небосвод скромни учители, монаси, свещеници, обикновени хора, а имената на повечето даже и не знаем...
Днес освен всичко друго, ние повече от всякога имаме нужда от нашите будители. Едно подир друго имената им, наедно със светлите им образи, изникват в съзнанията ни. Всеки наш ден трябва да е ден на народните будители. И никога да не забравяме за тях, а всякога и навсякъде да носим записани със златни букви имената им, образите им, огнените им слова. Но най-вече трябва да носим светлината на пробуждането.
Те не са само имена на улици, училища, университети, села. Това са имената на онези, които ни събудиха от мрака на неведението, дадоха ни онази благотворна светлина, която освети душите и умовете ни, която още свети - макар и сега доста позамъглена, осветява пътя ни.
