Един по-различен пример на повтаряща се реакция, свързана с личното (ми ) очерняне, привлече вниманието ми и ме накара да се върна към темата за устойчивостта на безсилната омраза. Казано в едно изречение, мой виртуален познат изразил положително отношение към автора на този текст и във фейсбук веднага кацнали поредните „познавачи” на миналото ми да ме кълват с всичките полуистини, манипулирани факти и откровени лъжи, насъбрани в човките.

 

Не бих обърнал внимание на стандартната ситуация, ако моят познат не беше уточнил, че познава двете лица. Били млади и интелигентни. Със западно образование при това. Което обаче не им пречи да се позовават на русофилските българофобии. И по-важното- да „спорят” с фактологиката в моите текстове чрез лично оплюване ( признак на самопризнание за безсилие да спорят по същество), без дори да опитат да поставят под съмнение въпросната фактологика.

 

Темата на тезата (ми) не съм аз. Въпросът е във факта как поколенчески се предава примитивизмът на негативизма срещу някого, като моя милост. Уж са умни, интелигентни и млади, а някои от тях преписват без грам творчество от старите, тъпите и невежите ( каквито почти вкупом са моите виртуални кандидат-екзекутори) . Постъпват като онези яростни антикомунисти, които претендират , че знаят всичко за всеки благодарение на своите уникални източници ( сред комунистите и ченгетата, на които се доверяват, за да бъдат оплювани на практика посочени от тях „предатели”), с което се превърнаха в злостни доносници, агенти за влияние на ДС с днешна дата ( един от тях, доста известен претендент за морен съдник от антикомунистически позиции, години наред ме клеветеше, че съм бил полковник от ДС).

 

Най-често срещаният „аргумент” на екземплярите, реагиращи първосигнално срещу името ми, е „не му вярвам защото…”. И се почва с копираните „биографични” справки. Как да спориш със същества, които боравят с категориите на (не)вярата? Това е все едно на мюсюлмански фундаменталист ( или на християнския му побратим по фанатизъм), да препоръчаш да се откаже от вярата си в името на здравия разум в рамките на науката и модерността.

 

Излиза, че има млади и образовани българи, които отказват да мислят със своите глави и се позовават на примитиви за също така примитивната цел да охулят някого, с когото не могат и не искат – дори не им идва на ум да спорят по същината на онова, което пише. Това е голямо постижение за старите и необразовани техни ментори, поддържащи този огън на омразата в рамките на „вярата”, че техният противник е враг по рождение или по съребрена линия на някоя от теориите на констипацията ( на ума).

 

Констипацията на ума изиграва лоша шега на онези, които (не) са в състояние поне малко да се отпуснат с помощта на слабителното за техния мозък допускане по законите на сравнителния анализ. Ако можеха да мислят самостоятелно, а не да „вярват” по инерция, щяха да забележат, че няма как едновременно да съм заклет кагебист и агент на ЦРУ, гаден комуняга и още по-отвратителен неолиберал, обречен да бъде хем негъркомунист ( без право на помилване като такъв за каквото и да било поведение) и същевременно „психодесен”, явен хомосексуалист и баща на пет деца, а напоследък и ислямски екстремист сред себеподобните евреи и фашисти( антисемити).

 

Когато образът на един човек се окаже подобен оксиморон в поцинкованите черепни кутии от дървено желязо явно гумената им твърдост куца по отношение на разводнената сухота в сивата им безмозъчност. Но кой им го каже, когато те просто „вярват” в своята правота!

 

Омразата на русофилска основа еволюира по нанадолнището на деградацията с все по-задна дата. В началото на 90-те години, когато Петата колона успя да се пренареди от съветски на руски строй, тази омраза се базираше предимно върху носталгията по СССР. Несъгласните с любовта към неговия труп бяха обявявани за предатели- имали са наглостта да живеят, да дишат, да ядат и дори да пият по времето на СССР, а след това отказват да плачат на гроба му!

 

На празното място в обърканите след кончината на империята души устойчиво се закрепи опорната точка с Освобождението, но не толкова от фашизма и все по-малко от капитализма, колкото все-повече от турското робство. Номерът да прехвърлят националния ни празник от една дата, свързана със СССР, към друга, свързана с Русия, беше голям успех на руското влияние в България. Днес „деполитизираните” полицаи черпят с пълни шепи от тази пропагандна врътка, когато изнасят с пяна на уста лекции пред Монумента на окупационната армия (МОЧА), твърдейки на арестуваните от тях най-сериозно, че ако не били тези ( т.е. червеноармейците) , днес сме щели да ходим с фесове.

 

Въпреки всичко обаче България се промъкна в НАТО и ЕС, което й наложи да се съобразява с европейските и атлантическите позиции спрямо Русия в моменти на изпитание. Така след кризата с руската окупация на Крим омразата на местните следовници на култа към Русия се концентрира срещу българите, които си позволяват да не споделят възторга от тази окупация, „аргументирайки” агресивния възторг от руската агресия с „историческото право” на Москва да завладее (всяка) своя „изконна територия”.

 

 

Внезапният разпад на дружбата между Путин и Ердоган обаче даде още по-силен откат назад в търсенето на изворите на омразата. Турското робство, което никога не е слизало от мода в това отношение, отново е извадено пред скоби ( както по време на „възродителния процес” и в НРБ изобщо, когато Турция беше главен натовски враг ).Сега всеки, който не иска да участва в руско-турската война на страната на Русия, е обявяван в България за „потурнак”.

 

Очаквам това пътуване все по-назад в миналото да докара безпомощните да се аргументират другари и другарки до нови, още по-древни залежи от причини да заклеймяват различните от тях.

 

Share on Facebook