Страст. Като мак. Като мед. Като счупено стъкло. Страст като дива котка. Като рана от любов. Като антидепресант. Като танго. Като фуста. Като жартиер. Като черно-бял кадър. Като нар. Като кана вино и цигански оркестър. Като черно кафе. Като лепкаво злато. Страст като Балкана. Като 100 каба гайди. Като морски прибой. Като знаме на планински връх. Страст като Шаде. Като Шопен и Жорж Санд. Като мокър паваж. Като ръб на дамски чорапи. Като аромат на тамян. Като червена чушка. Като млад художник. Страст като болест. Неизлечима. С треска. Болезнена. Смъртоносна. Страст като зачатие.
Трябва да пиша за страст. Такава е темата на броя. Някаква жена тренирала по форуми и написала книга. Еротична книга, доколкото разбирам. Опитвам да намеря страст, за да продължа текста. Изпивам две чаши червено вино и пак не мога да напиша нищо за страст. В света на възрастните, където привидно се намирам, няма място за глупости. Тук си имаме цели и отговорности. Светът ни е свят на тежки прегради на личните пространства. Светът е виртуален, финансово нестабилен, политически шизофреничен, любовно циничен, светът е Twitter – остроумие и „последователи”, и Facebook – „duck faces” и бутон „разприятеляване”. Светът е за хладнокръвните, не за болните от емоции. Страстта е за бедните поети, за надрусаните музиканти, за старите моми и за други перковците. Жена, която се влюбва на 50, е „изкуфяла бабка”. Такава, която зарязва удобствата, за да пътува, учи или обича, е лирическа героиня от Холивуд.
Аз обаче не разбирам хора, които живеят без страст. Хора, които „подреждат” живота си – прилична гимназия, после висше, брак, бебе, намиране на „добра работа”, осигуряване на апартамент, два телевизора, почивки в Анталия, после същото за детето. Някои му викат „надграждане”, аз - фотосинтеза. Не че има нещо лошо в Анталия и в брака, просто липсва страст в планирането. Няма живот в живота, разграфен като бизнесплан, като стопанска петилетка, като графика на козметичката ми. Живот без страст е като филм без изкуство. Като порно.
Плюя в пазва, дано не бъда никога от хората, които ходят на работа, само за да взимат заплата. Хората, които имат работно място, но нямат работа, която да ги пали. Хора, които не създават приятелства къде да е, с кого да е, защото... видиш ли, имат и причина защо приятелството може да е вредно. Не обичам хора, които „преценяват” с кого общуват, на кого споделят и обикновено не споделят и не са искрени с никого. Няма страст в такива хора, няма чиста, свята страст. Не харесвам мнителни, не обичам воайори, мразя да ми казват: „Ти си твърде открита!” Преценка правя, когато бъркам тесто за палачинки. Когато се забърквам в приятелства, преценката я прави сърцето ми.
Жал ме стяга за хора в удобни връзки. За такива в удобни обувки също. Веднъж си купих с два номера по-малки обувки, защото ми седяха по-добре от онези, които ми бяха точни. Абе просто така исках и така се чувствах красива. Падна рев, но и заради най-дълбоките рани, които ми причиниха, не се отказах от тях. Звучи глупаво, но други обувки от миналото си не помня. Както и не помня връзки, които са минавали без болка и без страст. Да, връзките губят страст. И тогава става трудно, това го разбирам. Не разбирам обаче самодоволството на хора, за които удобството е най-голямата страст.
Не разбирам хора, които крачат по улиците и виждат само обувките и колите на другите хора, но рядко поглеждат очите им. Те минават покрай витрини с книги и купуват само бестселърите. Те не познават тръпката да отупаш прахта от книга, която никой не е търсил отдавна и да откриеш, че вътре някой е писал за теб. Непонятни са ми хора, които имат здравето и парите да пътуват, но никога не свиват по малките улички на чуждите градове, никога не разговарят с букинистите и не пият кафе на крак на рибния пазар. Хора, които живеят по лъскави пътеводители, ужасени от опасността да се загубят. Ако ги питате, ще отрекат да им липсват страсти – с всеки следващ модел на iPhone те са все по-страстни почитатели на марката.
Много хвъркати слова, но животът, репликира вътрешният ми глас другият ми вътрешен глас, често налага да живеем безстрастно. Ако си на 45 и още нямаш дете, а болезнено го желаеш, до колко трябва да чакаш, за да се блъснеш о страстта, която ще доведе до това да си майка?! Ами не чакаш, действаш – отговаря първият глас, но което направиш, го правиш със страст – взимаш сперма от банка, осиновяваш сирак, или заминаваш в Сирия и започваш да се бориш за оцеляването на десетки деца. Но нямаш време да правиш неща без страст. Подредени и страхливи. Спираш да чакаш, убиваш една надежда, но единственото ти оправдание може да бъде – нова надежда! А надеждата може да роди страст, стига да не й пречиш, стига да не я задушиш с малоумното оправдание, че е несериозно.
А за онази писателка - авторката на порноромана, ако е горяла и кипяла, ако е действала през мечтите, а не през суетите, заслужава да е отпред на витрините. Аз обаче и другия път ще вляза в най-тясната част на книжарницата. И ще търся книга с макове на корицата, не с червени рози. Въпрос на страст.
