(нещо като разказ от Ивайло Атанасов)
Нямам навика да закусвам сутрин. Не знам откъде го прихванах, но от години съм така. Хапвам нещо леко, не е като да е без хич, но си имам табиет - най-малко два часа след ставането от сън. Кроасан най-често, който половината не го изяждам, а го хвърлям на едни врабчета. Цяла банда са на работа в двора. Чирикат, подскачат, пърхат, хвъркат - дето се вика изобщо не слушат. Комай свикнаха с мене, защото много-много се не плашат. Гледат ме дяволито с мъничките си очички и съвсем безстрашно идват направо на масата, за да си вземат трохичките. Не знам - сигурно съм странна гледка отстрани, но честно казано не ми и пука дали някому съм смешен.
Тази сутрин обаче - тишина. То, че беше студ, беше. Че имаше гъста мъгла - имаше. Обаче бандата врабчета липсваше. Учудих се. Почнах сладко-сладко да си хапвам кроасана. С периферния поглед виждам нещо бая едричко да се шмугва под пейките и масите. Котка. По-точно котарак. Ето значи, защо ги няма врабчовците... заради него. Уплашили са се... Аз и преди съм го виждал, но винаги страни от хората. Прескача оградата на завода, който граничи с държавния разсадник, щура се там, щура се тук, но винаги много предпазливо. До тази сутрин...
Чул шума от найлоновата опаковка, идва в краката ми предпазливо-любопитен. Гладен е - личи си. Давам му малко кроасан - веднага го излапа. И като ме погледна с оня умилително-благодарен поглед, на който само котките са способни... да те хване жал. Веднага получи още и още. Лакомо изяде всичко. И пак ме гледа така - умилително-благодарно...
Естествено, последва цяла програма за отблагодарение към мене. Започна се с умилкване, мина се през галене, близане на ръцете, търкане, маршируване, навиране на опашката в лицето ми. И всичко това гарнирано с неподправено мъркане... разкош! Беше и много мекичък на допир.
Излизам в 10 часа за кратка почивка. Тогава закусвам. Тоя преди обед - мекици с пудра шекер. Слънцето тъкмо беше пробило мъглата и вече надничаше весело. Стоях настрана от колегите - за мен храненето е свещенодействие. Имам уважение към храната. Израснал съм в лишения, та затуй я ценя. И тогава обикновено идва отново бандата чирикащо-подскачащи врабчета, за да споделим заедно каквото държа в ръка... но не и този преди обед...
Вместо врабчетата, изчезнали от хоризонта - идва моят нов приятел. С щръкнала опашка и една леко ехидна, но доволна котешка усмивка. Интересно - не търсеше ядене. Искаше просто... малко да се погали, да се потърка, да помърка...
След това се замислих - колко различни са птиците и животните от нас, хората. Направиш му добро - благодари ти по свой си начин. После идва пак с подкупващо доверие... и така ставате приятели. А човеку - подадеш ръка - измъкне ти я от рамото. Направиш му добро - връща ти зло. После идва, когато пак е в нужда и ти нали си добър, пак помогнеш. И пак получиш зло в замяна. Дааааа - сто пъти съм по-честит да помогна на някой хайван - в случая с храна. И той сто пъти ще се връща при мен, благодарейки по своя си неповторим начин. А това зло или лошо - от него няма да видиш...
