Някои „дреболии” не бива да остават без вниманието на обществото, след като са занемарени от институциите. Като инцидентът с расистки мотивирано насилие на един чужденец, който явно е приличал на бежанец по своята външност. Инцидентът вероятно щеше да мине в рубриката „дреболии”, ако не ставаше дума за музикант от екипа на световна звезда.

 

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2016/05/17/2761344_muzikanti_na_enrike_iglesias_se_oplakaha_ot_rasistko/

 

Няколко пъти съм писал, че разни професори, социолози, юристи и прочее „интелектуалци” ( сред които дори не споменавам манталитетно близките им политиците- тях хората си ги мразят безплатно), сеят от телевизионните екрани дива омраза към бежанците. Целта им е да се харесат на уплашените от различните хора консервативни нашенци, чиито представи за „правилен човек” са консервирани във времето, когато и съчувствието беше дефицитно, като всяка друга „стока” от първа необходимост.

 

В НРБ живеехме в изолация от „цветната миграция” на хора, заливаща от десетилетия, ако не и от векове, развитите държави на Запад. Безцветността и в преносния смисъл на думата беше белег на „соца” както нежно в днешно време вече се нарича (без)врем(и)ето на диктатурата. В редките репортажи на западни кореспонденти от България се изтъкваше сивотата на визията, която излъчват българските градове.

 

Тази урбанистична сивота беше преодоляна с нахлуването на пазарната икономика. София прилича на повечето сравними по големина южноевропейски градове по колорит с неона на рекламите, витрините, кафенетата и магазините.

 

Същевременно 80 процента от бежанците, заседнали в Гърция, казват в проучване, оповестено вчера, че не желаят да попаднат в България.

 

Властта ни е адски доволна от този факт и доведе до границата ни с Турция дори британския премиер Дейвид Камерън да му се похвали как „респектира” потенциалните нарушители на нашето спокойствие с бодлива тел.

 

Да ви кажа от мен: нация , която се обгражда с бодлива тел, не е истински щастлива, каквото и да ви говорят ( такива като проф. Михаил Константинов, социолога Андрей Райчев или юриста Георги Марков). Ако не ви стига собствения ни опит от годините на „соца”, когато заграждения всъщност бяха срещу българите като потенциални бежанци на Запад, мога да споделя наблюдението си от Южна Африка.

 

През 1992 г. имах късмет, който вероятно няма да се повтори никога, да бъда поканен от южноафриканска фондация да се запозная по доста щедър начин от страна на домакините с тази уникална държава Южна Африка. Силно бях впечатлен от километрите високи огради , завършващи задължително с бодлива тел, с които белите се изолираха. „О, производството на бодлива тел тук е изключително печеливш бизнес”, каза ми един от моите бели придружители с горчива самоирония, свързана с предопределения край на тяхното господство, който вече се усещаше.

 

Държава, която има външните белези на „земен рай”, ( както пеем в нашия химн”), но се е превърнала в нарицателно за негостоприемство за по-нещастните от нас и не толкова далечни съседи по съседен континент, има над какво да се замисли. И от какво да се засрами.

 

Но като се замисля, това няма как да стане, докато за медиите тук не важат правилата в собствената ни конституция и тиражират чуждомразието на професори, призоваващи да се стреля срещу бежанци и на социолози, които с блеснал поглед ломотят от телевизионните екрани как бежанците трябва да знаят, че тук ги чака глад и бой.

Share on Facebook