Треньорите, които...

Уникалният Видьо Чипилски влизаше в огъня заради момчетата СНИМКИ

GlasNews.bg 17:00 12.02.21 0 80456

„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи.

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Днес ви представяме Видьо ЧИПИЛСКИ - треньор със свръххарактер, който влизаше в огъня заради момчетата.

***

Рицарят на пловдивския спорт с мъжки характер и морал. Роден в село Розовец, Пловдивска област, преминал през перипетиите на живота, за да си отиде от него пак там (01.12.1934 – 19.11.2002). Удря коляно в кануто доста късно, вече 26-годишен, но напредва бързо. В лодка с брат си Пенчо става РШ, а най-доброто класиране на двамата е 6-то място на ЕП в Москва през 1969 г. (С2, 10 000 м). Завършва треньорска школа към БФКК. Прекратява активния спорт през 1970 г. и оттогава до 1983 г. е наставник на следващото поколение. Работи единствено за „Тракия“. Освен като състезател в националния отбор е привличан и като треньор.

Негови възпитаници участват с успех в класни международни регати, а Любомир Любенов, който направи прощъпалник при него и стигна до злато и сребро на ОИ в Москва (1980), е особен случай не само в пловдивския спорт. През 1983 г., още ненавършил 49 години, мъж в силата си и треньор с доказани качества, се оттегля в родното си село. От смесения брак с рускинята Флора има дъщеря и син, боготвори двете си внучки и само 2 месеца не му стигат, за да се зарадва и на правнучка.

Не възнамерявам да крия специалното си отношение към Видьо Чипилски. Ако отгледаният от него олимпийски шампион е особен случай в спорта, треньорът е уникален. А нещата започват толкова семпло, както за хиляди момчета от предвоенното поколение.

Обикновено, отрудено селско семейство без недоимък, но и без изобилие. Едва 4-годишен, той вече е край добитъка. Бащата – овчар, майката – къщовничка. Типичен селски двор с кокошки, куче и най-естественото за това време момчешко другаруване с магаре. Името на селото подсказва розобер, но невръстният Видьо бере и ниже тютюн. Обикновено босоного детство.

И той като стотици хиляди селяни става работник. Профилът му е топла обработка, който го изпраща като леяр в пловдивски завод. През 1957 г., заедно с много други млади българи, заминава за СССР и попада в град Доброполье, Красноармейски район на Донецка област. Три години е миньор-проходчик в рудниците на Донбас. Там приключва с ергенуването и в края на 1958 г. му се ражда дъщеря.

С връщането в Пловдив в живота му настъпва съществена промяна. Хваща греблото на кануто при Георги Учкунов и въпреки закъснелия дебют скоро става видно, че има удивително, дадено от Бога, чувство за „хващане“ на водата. А липсата на академично образование не му попречи да стане най-добрият в страната треньор практик – беше улучил „нещо“ в подготовката.

– Имам 26 състезатели, но само Любо може да стане олимпийски шампион.

Така отговаряше на колегите си, удивени от стоическото му търпение да понася своенравието на този наистина рядък талант. Цяла седмица никакъв го няма на тренировка, залисан покрай любимите си гълъби, идва в събота на контролно състезание и оставя назад онези, които водят системна подготовка. Такова умение да се събере и вложи. И само в лагерна обстановка може да бъде контролируем.

Но след финала на Олимпиадата в Москва, на следващата година с поредната голяма проява – световното първенство в Нотингам, на преден план излязоха не по-малко важни проблеми, макар с отрицателен знак. В състав Любомир Любенов – Севдалин Илков двуместното кану донесе бронзов медал, но осмото място на олимпийския шампион в индивидуална дисциплина бе болезнен провал. Върху главата на треньора се посипаха гръмотевици. Защо? Как така?

Така! Кой повече от треньора би искал възпитаникът му да стане световен шампион, но той просто не беше подготвен. И нямаше как това да се случи след паузата, с която започна новият олимпийски цикъл. Чипилски знаеше, че нивото си запазват онези шампиони, които съумяват да започнат отново броени дни след гърма на победите, но не можеше да не се съгласи с по-продължителна почивка. Още преди олимпиадата възпитаникът му бе готов да стане миньор, леяр, монтьор... само да не се качва в опротивялата му лодка. Но тандемът треньор – състезател намери сили и морал да положи каторжния труд, без който не може да се стъпи на олимпийския връх. Висок, но последен. Общовалидното правило на големия спорт: изключително важен е специфичният талант, но още по-важен е талантът за много труд. Това несъответствие не позволи на треньора със свръххарактер и състезателя със свръхданни да траверсира билото на олимпийската планина.

Пенчо и Видьо Чипилски

След ранната равносметка Чипилски не видя качествено продължение. Попречиха му странични фактори, пък и той самият осъзна, че е пропуснал времето за нова, СОБСТВЕНА селекция. Не пожела да продължи с хора, направили доста километри при други треньори. Махна с ръка, оттегли се от спорта, отказа се от пагоните на армейски офицер, от уреденото градско битие и се върна в селската леярна. И при много други неща, които зависеха само от него.

Стегна къщата. Отгледа две чарди по 40 телета. Запряташе ръкави да прави сирене и кашкавал, асистиран от жена си. Стана първокласен майстор на пелин. И даде воля на отколешна мъжка страст – лова. Ястия със заек – традиционно изпълнение, но под неговия покрив се появи блюдо, подходящо за гурме ресторант: пъдпъдък в патладжан. Почти идилия в продължение на почти две десетилетия. Отнесе го онкозаболяване.

Беше ми попътно да се отбивам при него на кратка раздумка край разтопения метал в леярната. И няколко пъти чух изречението:

– Не се страхувам от огъня, но съм загубил усета си към него.

Изглежда, това бе недостатък, забелязван единствено от максималиста в него.

С най-верни краски е неговият автопортрет, „рисуван“ край огън на селска камина. Пазя го в овехтял журналистически бележник, в който личат дати от 1983-84 година:

– Системата в спорта, като всяка система, трябва да се провокира и дразни. Оставиш ли я да заспи, това вече не е система, а жабуняк.

– Не че не обичам спорта си, но повече не мога да му помогна.

– Загубих сражението с времето и занаята. Цели два цикъла не ме оставиха да селектирам. Това ми е грешката. Трябваше да зарежа всичко и да селектирам. Нямам душа за работа с наемници.

– Ако имах знанията на Димитър Бахчеванов, от гроба да ме вдигнат, щях да се справя с всякакъв проблем.

– С недостиг на знания все пак може, но с недостиг на огън – наникъде.

– Пчелите усещат страхливеца, как тогава децата няма да забележат фалша у треньора. Не мога да бъда фалшив.

– Пред момчетата съм или треньор, или никакъв.

– Исках момчетата не просто да ме обичат, а да са готови да влизат в огъня заради мен, както аз можех това заради тях.

– Шишарки, мед, костенурки, мумио (алтайския женшен) – какво не съм ловил и какво не съм правил, за да са добре момчетата.

– В лова ми върви, но на сърничка не пипам спусъка.

– Умря ми куче гонче от пневмония.

Ще добавя само един обобщаващ щрих. Ловджийското куче се влияе от нрава на стопанина си. При такъв стопанин то гони до премаляване, налочи се със студена вода, простине и... Видьо Чипилски даде воля на своите инстинкти и страсти в лова – нещо, което не си позволи като треньор.

Нейко ДАМЯНОВ

Може ли Ботко Трендафилов да подготви едно момиченце за олимпиадата през 2032 г.?