Треньорите, които...

Евгений Белий – човекът оркестър и диригент на пловдивския спорт

GlasNews.bg 16:00 31.01.21 0 19078

„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи.

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Днес ви представяме Евгений БЕЛИЙ - първопроходец-факлоносец, чиито следовници превърнаха Пловдив в световен спортен център

***

Има изключителни заслуги за превръщането на Пловдив в модерен спортен център. Роден на 17.12.1905 г. в Тихорецк, Краснодарска област на царска Русия, кубански казак, склопил очи под небето на Тракия на 22.11.1989 г. Във вихъра на Гражданската война, едва 14-годишен, се озовава в Крим, откъдето през ноември 1920 г. емигрира в Турция. Настанен е в лагер край Галиполи при крайно тежки условия. Година по-късно, през ноември 1921, нелегално се прехвърля с кораб във Варна. Пратен е в пансион за белоемигранти в Шумен. Тук завършва основно образование и показва спортни качества особено в леката атлетика – спринтовите дисциплини, дълъг, висок и овчарски скок. Завършва педагогическа гимназия в град Марица (Симеоновград). От 1932 г. е учител по физическо възпитание във френския католически колеж „Свети Августин“ в Пловдив, където работи до закриването на учебното заведение през 1948 г.

В продължение на 10 години – от 1932 до 1942, е в националния отбор по лека атлетика, състезава се в дисциплините 100 и 200 м, щафета 4 Х 100 м, висок и овчарски скок, изявява се на международни състезания. В колежа залага главно на лека атлетика, често има вътрешни състезания, организират се състезания с Американския колеж (София), негови възпитаници с успех участват на балканиади. От 1950 г. до пенсионирането си през 1965 г. е преподавател във Висшия медицински институт в Пловдив. Дейността му далеч надхвърля рамките на студентския спорт, той вече е вдъхновител, организатор и треньор по футбол, волейбол, баскетбол, лека атлетика, плуване, ски, често съдийства на състезания в училища и предприятия. Инициатор и дългогодишен организатор на традиционната щафета на вестник „Спорт“ – неизменна част от календара на Пловдив.

Ноември 1921 г., Галиполи – военен лагер за руски емигранти. Правият, крайният вляво, облечен с палто, е Евгений Белий.

Създава спортно семейство през 1939 г. с Надежда, учителка по физическо възпитание в Музикалното училище. Има дъщеря, специализирала педиатрия, и син – възпитаник на ВИФ, треньор по водна топка и плуване. Радва се на внук и три внучки.

Венчалната снимка на Евгений и Надежда Белий, 1939 г. Надежда е отдясно с шарената рокля.

Съдбата би могла да го прати при братчетата на Гаврош, но го превръща в неин галеник. Няма обяснение какво може да накара едно 14-годишно момче да напусне дом и семейство и по барутния вятър на Гражданската война да се озове в Крим. После бялата емигрантска вълна го повлича в Турция, след като армията на генерал Врангел е разбита. Победеният генерал все пак успява да организира евакуацията на 150 000 души с 30 кораба към Истанбул. Градът се задъхва от пренаселване.

Евгений Белий никога пред никого не говори за това, никой от близките му не чува от него дума на тази тема. Баща му не се справя с мъката от неговата липса, поболява се и рано си отива. След Втората световна война майка му и сестра му само веднъж гостуват в Пловдив, той самият никога вече не стъпва в Русия.

Авторът на тези редове е расъл сред белогвардейци в минно селище с жерминалската атмосфера на Емил Зола – поне като битов натурализъм. Бялата вълна тласка на български бряг офицери, лекари, инженери, университетски преподаватели... В един момент бели военни формирования, при това въоръжени, превъзхождат по численост символичната българска армия, но на белите руски офицери все пак се налага да свалят пагоните. По ирония на съдбата чинове от армията на Врангел, който по образование е минен инженер, намират препитание около рудниците. Някои от тях като подземни работници, други в обслужващите наземни звена, трети в администрацията... Това бяха хора с друго излъчване, имаха културен клуб, даваха вечеринки, пееха се руски песни, широки като степта. Зрели мъже, принудени да променят житейската посока.

Но Евгений Белий все още е юноша без образование, без биография. Никой. Интелигентността му е дар от природата, а изключителната самодисциплина – това е характер. Явно руската микросреда му влияе, макар и в емиграция. Руският пансион в България се издържа от руския Червен кръст. Иначе няма как да се обясни обстоятелството, че във Френския колеж той учи децата на балет, макар с прояви само на колежански празници, а знания за това не се получават на улицата.

Отборите по баскетбол на Френския и Американския колеж (в бяло) преди мача им в Пловдив. Първият вляво е треньорът на пловдивчани Евгений Белий.

Нататък в живота му бялото и червеното вече просто са цветове на спортни фланелки. Фамилията му – също. В сиромашкото време след Втората световна война пловдивският спорт върви нагоре на гол ентусиазъм. Евгений Белий е навсякъде, не само човек-оркестър, но и негов диригент.

След края на войната и в железничарския спорт господства цар футбол, баскетболът е в пелени. За да „проходи“, търсят помощта на „преподавателя във Френския колеж Евгений Белий, един от първите спортни специалисти в града“. Молят го същевременно да помага на леката атлетика и волейбола, но главното е да привлече няколко баскетболисти от колежа. През 1946 г. и това става.

Графикът за тренировки на спортисти от ЖСК „Левски“, съставен в началото на 1945 г., сочи неговото име за треньор на лекоатлетите, волейболистите и баскетболистите. Заниманията се водят в понеделник, сряда и петък след обед.

Скромни са постиженията на плувците през лятото на 1945 г. „Известен в миналото атлет, Евгений Белий проявява изключителен ентусиазъм при организиране на подготовката на състезатели от различни спортове, между които и плуване. Прекрасен организатор, той в кратко време успява да създаде възможност за тренировъчна и обучителна работа по плуване.“ Успехите не закъсняват.

Нов управителен съвет избира ДСО „Торпедо“ през февруари 1950 г. Член и завеждащ УСО (учебно-спортен отдел) е Евгений Белий.

След футбола другата „слабост“ на пловдивския спорт е леката атлетика. През август 1948 г. Ангелина Минчева-Илиева донася на града първия национален рекорд, и то в класическата дисциплина 100 м с прилично за времето постижение 13,6 секунди. „Доайенът на българската атлетика Евгений Белий“ помни събитието така: „Рекорд тя можеше да постави във всяка една от спринтовите дисциплини и в скока на дължина. Затова във всяко състезание ние го очаквахме. На републиканското първенство в София след отличен старт и мощно бягане тя спечели първото място с рекордно постижение. Какво щастие бе това за нас!“.

А състезателката завинаги отнася спомен за щастливото събитие: „Бягах за победа. След финала, гледам, към мен тича Белий и нещо възбудено ми говори. Прегръща ме и просълзен ме целува от радост. Едва тогава разбрах, че вече съм републиканска рекордьорка“.

В някои писания от онова време се твърди, че той има диплома от висша спортна академия в Прага, но това е различно от истината. От него лъха академизъм и енциклопедичност – това е резултат на самообразование. Дава пример за пълно приобщаване към социалните порядки, традициите и атмосферата на региона и нацията. Впрочем никой не го брои за чужденец, само случайността предлага символика – семейството му живее на „Граф Игнатиев“, пловдивска улица с руско име. За такива като него казват, че остаряват като катедрала, неизкушен от материални придобивки, отдаден на духовни ценности. Когато Сандю Бешев, голяма фигура на българския алпинизъм, пристига в Пловдив през 1958 г. и започва да се интересува от състоянието на спорта, първите имена, които чува, са Евгений Белий и Никола Щерев – Старика. Те са първопроходците и факлоносците, чиито следовници превърнаха Пловдив в най-спортния град на страната.

Нейко ДАМЯНОВ

Без да е патриций, Здравко Рангелов тласна напред аристократичния тенис