Когато започва училище в Бирмингам, всички погледи на децата били вперени в 16-годишния Уалед. Имало много въпроси - откъде идва, какво му се е случило, защо лицето му изглежда така?

Благодарение на белезите му онова, което е преживял като 12-годишно хлапе в Пакистан, не може да остане зад гърба му. Първоначално дори той не можел да се поглежда в огледалото. Онова, което виждал отсреща, било един ужасен и болезнен спомен за случилото се. Изпаднал в депресия, изолирал се… криел се от погледа на останалите.

Няколко години по-късно Уалед се изправил пред новите си съученици в Бирмингам. Трябвало да изнесе реч. За пръв път от години младежът се изправил пред хора - 3 години след инцидента, при който Уалед едва не загубил живота си.

16 декември, 2014 г. По всичко изглеждало, че това ще е поредният обикновен делничен ден. Уалед облякъл ученическата си униформа. Отишъл до обичайното място, на което се чакали със своя приятел, и заедно тръгнали към училище. Било традиция всяка сутрин, преди да отидат в класната стая, двамата да поседнат в близкото кафене, за да закусят и да поспорят за крикет. След това отивали към класната стая.

Онзи ден, обаче, не бил като всеки друг. Просто още никой не го знаел.

Училището на Уалед в Пакистан принадлежи на армията. Иначе казано - институцията се управлява от военните сили и децата са напълно свикнали с присъствието на униформени в пределите на учебното заведение.

Затова и не било никак необичаен фактът, че войник изнесъл урок по оказване на първа помощ. В едно от крилата на учебното заведение се събрали деца на възраст между 11 и 18 години.

Тогава Уалед бил 12-годишно момче. Един от най-младите председатели в цялото училище - факт, от който родителите му безкрайно много се гордеели. С това идвали и известни привилегии, а една от тях била, че по време на подобни демонстрации младежът имал правото да стои на подиума – рамо до рамо с училищната управа, а в онзи ден и до кмета.

Лекцията започнала и малко след средата се чул странен шум. Приличал на заглушен изстрел. Бил достатъчно силен, но все пак не изглеждал необичаен. И въпреки това този път звучал различно. Всички решили, че е тренировка на армията. А шумът започнал да се приближава все повече и повече.

“Попитах учителката, която стоеше до мен, дали всичко е наред. “Не се притеснявай, няма от какво”, увери ме тя”, разказва пред BBC Уалед.

В залата продължавал да се чува глъч, който постепенно утихвал. Когато шумът съвсем се приближил, всички в залата застинали.

“Ето тогава вече бях сигурен, че нещо се случва. Усмивките на учителите слязоха от лицата им. Станаха и заключиха всички врати. Един от тях ни каза да залегнем и да се скрием под седалките. Малките деца започнаха да плачат. Аз си стоях където бях - на сцената. Бях твърде объркан, не можех да помръдна. Никой от нас не беше чувал изстрели, толкова близо през живота си. И просто така, една от вратите беше изкъртена, сякаш беше от хартия”.

“Нямаше и секунда, когато започнаха изстрелите. Един от нападателите започна да крещи: “Стреляй най-големите в главата”. Тогава започнах да осъзнавам, че аз още съм на стола си. Бях вцепенен. Не помръднах дори когато един от нападателите насочи оръжието си право срещу мен”.

“Беше на около 10 метра от мен, когато стреля за пръв път в лицето ми. Когато куршумът достигна целта си, усетих единствено силна пронизваща болка. Започнах да кървя, но все още не можех да осъзная дали това, което се случва, е реално. Куршумите летяха безконтролно във всички посоки. Стреляха по приятелите ми. От подиума можех да видя абсолютно всичко. Можех да видя как съучениците ми умират. Някои - веднага. Други… бавно и мъчително”.

“Най-ярко помня психическата болка. Само няколко минути преди този ужас, аз и приятелите ми си говорихме, смеехме се… После лежаха безжизнено пред собствените ми очи. Бях заобиколен от тела и още не можех да повярвам какво ми се случва. Бях напълно безпомощен в тази ситуация. Не можех да направя нищо и това просто ме съсипа”.

“Аз също лежах, облян в кръв. Опитвах се да пропълзя, да се подслоня някъде. Тогава един от терористите забеляза, че се движа. Срещу мен полетя дъжд от куршуми. Стреляха отново и отново. Загубих бройката колко дръпвания на спусъка чух”.

“Мислих за родителите си през цялото време. За обещанията, които им бях дал - че ще стана лекар, че ще им осигуря по-добър живот. Знаех, че няма да ги видя никога повече”.

“Стаята вече беше напълно тиха. Наоколо имаше огромен облак от барут. Телата се размиха в мъглата. Терористите започнаха да проверяват дали сме живи.

Удряха ги с автоматите, за да видят дали трябва да пуснат още един куршум в главите им. Когато стигнаха до мен, усетих ритник в гърдите си. Болезненият ми стон ме издаде. Бях жив. Погледнаха ме в лицето, което вече приличаше на някакъв спомен. Бях целия надупчен от куршуми. Вероятно са решили, че така или иначе няма да оживея и са ме оставили да умра в агония”.

“Имам чувството, че от онзи момент са минали часове. Чух ги, че излизат от залата и отиват в едно от другите крила. Не чувствах нищо. Поставих ръка пред лицето си, за да усетя топлата струя въздух. Трябваше сам да проверя дали съм жив. Бях. Знаех, че съм загубил много кръв. Лицето ми сякаш беше с хастара навън. Като по чудо очите ми бяха незасегнати. Още виждах. Чувах. Съзнанието ми работеше. Вече не бях уплашен. Какво по-лошо може да ми се случи???”

„Опитах се да стана, но не можах. Краката ми не се подчиняваха на командите ми. Започнах да пълзя, да се влача към по-безопасно място. С всеки един сантиметър имах чувството, че ще припадна от болката. Всеки път проверявах с ръка дали дишам. Казвах си - докато не спра да дишам, ще направя всичко възможно да остана жив.

Пълзях в продължение на 30 метра. Тогава човек от службите ме намери. Едва стоях в съзнание. Половината от лицето ми липсваше и дори не знаех, че са ме простреляли и в крака. Помня всичко. Единственото бяло петно в главата ми е как съм стигнал до болницата. Бях надупчен като решето. Изглеждал съм толкова зле, че лекарският екип ме оставил при труповете, вместо при пациентите. Заради загубената кръв цялото ми тяло е било парализирано. Опитах се да кажа нещо, да издам някакъв шум, за да разберат, че съм жив, но нищо не излизаше от устата ми. Направих всичко по силите си, за да дишам по-дълбоко. Да видят, че дробовете ми се движат. Кръвта в устата ми започна да прави балончета. Тогава бях 12-годишно момче. Открила ме сестрата. Казаха ми, че съм бил прострелян шест пъти в лицето, веднъж в крака и веднъж в ръката”.

Уалед по чудо е оживял след втората най-кървава терористична атака в историята на Пакистан. Тогава училището на момчето било атакувано от талибаните. По голямата част от жертвите - деца. Бъдещи лекари, политици, инженери са били заличени от лицето на земята за минути.

Първите две години от новия си живот Уалед прекарва прикован към болнично легло. Лекарите дали едва 1% шанс момчето да оживее. Извадили куршумите един по един, зашили лицето му. Младежът претърпял поредица от операции - нямал зъби, челюстта му била на парченца. Лекарите взели костна маса от краката му, за да изградят челюстта му наново.

Днес Уалед е ученик в Бирмингам. Избран е от всички свои съученици да стане част от младежкия парламент на страната.

“Терористите, които атакуваха училището ми, избраха да го направят с бомби и автомати. Аз реших да се боря с тероризма с книга и молив в ръка. Вярвам, че онова, от което атентаторите се страхуват най-много, е образованието”.