Цял живот човек се старае да живее достойно. Работи. Вади парите си с честен труд, слага хляб на масата си. Грижи се за себе си, за семейството си и се надява, когато стане на преклонна възраст, да има достойни старини. За съжаление системата в България не работи по този начин, а съдбата на хиляди пенсионери в страната се оказва печална.

Срещата ми с възрастен човек в столицата беше пореден сблъсък с тежката реалност на българските пенсионери. “Извинете, извинете, извинете”, чух зад гърба си… Обърнах се. На няколко метра от мен, на стълбите пред входа в столичния кв. “Слатина” стоеше възрастен мъж с дълга бяла коса. Носеше очила и беше облечен с червен костюм, вероятно стар колкото мен. Милата картинка на благия старец свършва дотук.

Възрастният мъж беше облегнат на ролатор и едва стоеше на краката си. “Съжалявам, че ви притеснявам. Аз съм човек с достойнство и ми е много неудобно да ви помоля, но имам нужда от помощ. Можете ли да ми отворите вратата и да ми помогнете да се кача по стълбите?” Застинах. Буцата заседна в гърлото ми. Защо този човек се срамуваше да помоли за помощ? Колко време беше стоял там? Колко хора го бяха подминали, преди да се отзова на повика му? Как е стигнал до това положение изобщо? Въпроси, въпроси… За съжаление с все печални отговори.

Оказа се, че е заболял съвсем скоро от склероза. Коварната болест се развила с бясна скорост и сега той едва се движи. Докато разказваше се движеше с малки стъпки, които вероятно му костваха огромни усилия. Извини се многократно за причиненото неудобство. През цялото време се чувстваше безкрайно унизен, макар да го уверих, че няма никакъв проблем и с радост бих му помогнала. Междувременно обаче се замислих - това ли я чака баба ми? Това ли очаква родителите ми, това ли чака мен? Живот, обречен на самота, срам. Недостойни старини ли ме чакат?

Болестите идват с възрастта и това е нормален развой на събитията. Тялото е машина, която в един момент престава да работи, както някога. Костите се чупят, ставите се износват, част от органите вече не могат да изпълняват функциите си. Защо обаче трябва да се моля за пари, за да си купя лекарства? Нали съм работила цял живот? Нали съм наливала в тая държава? Плащала съм данъци. Живяла съм достойно. Нима не заслужавам достойно пенсиониране? Нима не заслужавам нормална трапеза, вместо да броя стотинки за кисело мляко и хляб, защото иначе няма да мога да си купя нужните лекарства?

“Моля ви, ако не ви представлява трудност, ще съм много благодарен, ако оставите количката ми пред стъпалата. Извинявайте, наистина…” Думите на възрастният мъж ме измъкваха от спиралата от въпроси, завъртяла се в главата ми. Личеше си, че дядото е интелигентен човек - тонът му беше премерен, поведението - изискано. Думите, които използваше, бяха твърде подбрани и сложни, за да е прост човечец. Съжалявах го, макар и това вероятно да беше последното, което той иска. Повтори, че е човек с достойнство и се чувства страшно неудобно, че има нужда от помощ. Качи се по стълбите, а аз през цялото време бях зад гърба му, защото всеки момент имах чувството, че ще полети надолу. Когато изкачи всички стъпала в непригодения за инвалиди столичен вход, дядото с червения костюм благодари отново. Разказа ни, че когато бил млад, се запознал с една много красива жена. Бил някъде в чужбина.

Говореше доста отнесено, но това, което разбрах, беше, че подарил цветя на жената, а тя му заявила: Тръгвайте си сега, че ако останете още малко, ще се влюбя във вас! Старецът се засмя. Вероятно си спомни за славните години на младостта и намери сили да се пошегува: “Е, благодаря Ви и аз. Тръгвайте си сега, че ще се влюбя!”