35-годишната Цветелина Петрова от Варна се нуждае не от пари, а от труд. Тя е на хемодиализа от 13 години. Скоро чупи двата си крака и остава абсолютно неподвижна. А домът й – прилича на спасителна площадка.

„Когато човек няма здраве, няма нищо. Преди 13 години работех. Започнах да се подувам, помислих, че напълнявам, но дефакто съм се пълнила с течност и по-точно - с вода”, разказва тя пред Нова тв.

Цветелина няма голямо семейство. Живее с вуйчо си. Той я гледа и й помага. Когато него го няма, помощ получава от съседите.

„Каза, че трябва да ме черпи, тъй като аз с каквото мога помагам.  Казах й, че когато оздравее, тогава ще ме черпи колкото иска”, казва съседката на Цветелина Пенка Желева, която й помага.

До оздравяването обаче има път, но крачките за момента са невъзможни. Преди два месеца Цветелина чупи и двата си крака.

„Станах сутринта, отидох до банята, исках да се измия и както бях права и единият ми крак изчатка горе, счупил се е, исках да се подпра на кофите и да се преместя, залитнах и паднах върху другия и той се счупи”, разказва тя.

Оттогава е на легло. „Имам само един телевизор и един телефон. Друго нямам”, споделя Цветелина.Няма и избор. Без хемодиализа не може.  Досега транспортът й е бил осигурен, но след като чупи краката си и не може да стои, се налага да използва частна линейка. 3 пъти в седмицата, като  всеки път плаща по 70 лева.

Уморила се е  от обстоятелствата, не от живота. Преди 2 години заради влага с вуйчо й започнали ремонт. Набавили повечето материали,  но закъсали с парите, а  след това счупила краката си и така ремонтът и до днес не е направен. Затова сега търсят хора, които могат да помогнат. С работа.

„За пари никога не съм се молила и няма и да се моля. Доколкото можем с нашите мижитурни средства се справяме”, казва Цветелина, която взима 140 лева пенсия. Точно колкото  й струва транспорта за два дни хемодиализа.

Другото покрива вуйчо й, който се занимава със строителство. Но няма време да строи у дома, защото парите при тях са нужни. Заради живота.

„Може и да нямаме, но съм щастлива. Надявам се дори да се оправя и пак да мога да ходя. Само това ме натъжава, че не мога да вървя. Надявам се да се изправя. Може пак с бастуна да съм, но поне да съм права”, казва тя.