ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

18.03.1987 г. Записка за качване на кораб „Любен Каравелов“. След като пет години преди това опитът ми да отплавам на изток ме отведе далеч на запад в Перу на границата с Чили, това е поправителен изпит.

Оказа се, че трябва да сменя не само посоката. Вече два пъти фигурирах в екипажен списък като палубен моряк, сега третото ми назначаване в БМФ по правилото журналист с временна месторабота ме праща в машинното отделение. От Морска администрация разрешиха да плавам в съответствие с притежавания от мен сертификат за корабен моторист. Повече опит имам с вятъра на откритата палуба, но… Преминах през толкова канцеларски битки, трудно излизам в открито море и всеки път прохождам отново, вече приличам на бебе, което с беззъби уста прегризва пъпната си връв. И още преди да помириша мазута, разбрах, че ако се бях цанил за палубен моряк, щях да практикувам и като тъмничар! Затворнически надзирател. Защото, още от 15 януари, под ключ на борда се намират четирима млади тъмнокожи, бегълци от Момбаса (Кения).

19.03.1987 г. Преди разсъмване ме събуди непристанищна шумотевица по кея. Четиримата от Момбаса намират начин да се измъкнат от каютата-килия, спускат се като акробати по носовите въжета и – кой накъдето  види и докато го хванат. Във Варна все още бе истинска зима, свистеше типичният крайморски вятър,  вълноломът укротяваше глухия ропот на препречена вълна. И първа босонога среща на бегълците със снега. Докараха ги обратно с камионетки един по един, последният – почти по обед. Тези мъже формално не са пресекли границата. Бреговите служби могат да вдигнат специални части за залавянето им и да ги върнат на кораба. Вие сте се натопили в тази история, оправяйте се.

Капитанът на кораба е напълно наясно, че порт Момбаса е център на организиран трафик за африканци. Преди отплаването екипажът прави претърсване за бегълци, обаче моряците са специалисти по укриването на марфа (контрабанда), така че да не я открият и най-школуваните митничари. В открито море 14-15 часа  по-късно се чуват удари на желязо о желязо. Отварят люка и от единия от хамбарите по трапа се покатерват един, двама, трима, четирима „гости“. На предела на силите си, гладни, без документи, само с по една четка за зъби в чорапа. Вероятно посредникът е прибрал някаква сума и ги е качил на неподходящ кораб. Според неписания морски закон, грижиш се за бита на „пътника без билет“, можеш да го изкараш на палубна работа, правиш опити да се отървеш от него в попътно пристанище, което е повече от трудно, накрая се произнасят властите на страната, под чийто флаг се е случил инцидентът. Прецедент в историята на нашия търговски флот и за властите, които нямат нито опит, нито желание да решават подобни проблеми.

Така първата ми работа на борда бе заедно с машинния боцман да превърнем каютата на бегълците наистина в затворническа килия. Заварихме метални решетки на финистрина и аварийния люк на вратата, доукрепихме заключването с халки и два катинара. Тези несретници започваха третия месец в изолация, нахранени, но без кибрит и цигари. Забрана от пристанищен пожарникар. За първи път в този ден ги видях през финистрина в каютата с едно легло, натъркаляни на пода. Печална гледка, но на мен ми беше време да се справя със собствените си проблеми. В късния следобед отплавахме за порт Бургас и направо от ход застанахме на 18-то място на кея.

20.03. – 12.04.1987 г. Трябваха ми няколко дни, за да центровам пространствената си ориентация. Безгрешно намирах само ЦПУ (Централен пулт за управление), иначе, накъдето и да тръгнех сам, приличах на блуждаещ атом. Но ми провървя - с колегите мотористи си паснах  буквално за минути. Мишо се оказа пловдивчанин, веднага започнахме един-друг да се наричаме Градско. И останалите – Стефо, Васо, Добчо, все свестни момчета, се отнесоха с уважение към мотивите, които са ме довели при тях. Без никакво неудобство питах, питах, питах и тъпчех в главата си десетки подробности.

Но самостоятелните вахти започнах на тръни, макар че работеше един дизел генератор и въртяха няколко помпи. Когато си на палубата, с вятъра може да се разговаря. В машинното отделение доминира пискливият звук на турбокомпресора. Понякога се заблуждавам, че звъни телефонът, тичам по хлъзгавите трапове и… нищо.

Низ от маневри – котва в Бургаския залив с тежко време, рейдовата лодка не излиза, смените не идват. Пак на кея, хайде пак на рейда, отново на кей, този път на 24-то място. Сдаване сантини на нефтосъбирач. Пристигна бригада монтьори със задача да демонтира товарна стрела от кораб „Левски“ и да я монтира на „Каравелов“. Заприличахме на кораборемонтен завод. Приказката е, че ще вземем пълен товар книпели за Тайван, но засега в хамбарите може да се проведе турнир по футбол на малки врати.

Призори сънувам момичета от юношеските приключения. Изглежда, времето няма власт над подсъзнанието. Съвсем зрима, топла и дъхава момичешка голота в шепите ми. Междувременно поради насъбрани дежурства получих 5-дневен отпуск в Пловдив. И ето ти проблем, който не ме учуди, а подразни. Няма нищо по-тъжно от неотплавалия кораб. Няма път към морето, а слезеш ли на брега, чудят ти се и у дома, и приятели, и познати, сякаш некрологът ти би ги изненадал по-малко. Ама нали ти… Щом си на кораба, за тях си някъде далече из синята пустош. Не, все още сме на дървения кей в Бъргас, на 24-то място. Две дузини проклятия, приличам на земеделец, който след засушаване се моли за дъжд.

Върнах се в машинното отделение със самочувствието на човек с дългогодишен стаж. Тук всичко е с гигантски размери, но функционира като миниатюрен механичен часовник. Има сърце и говор, сякаш членоразделен, всичко мърда, боботи, даже се сърди, но контактува с теб, за разлика от студената електроника, която те гледа със стъклено око. Е, електрониката все повече ще превзема корабите,  затова пък все по-крилато ще ни се вижда ветроходството.

За мен е инцидент, може пък да е късмет за другиго. Изтървах гаечен ключ в сантините. Подвижна лампа, вдигнах два плита, гмурнах се под плетеницата от тръби и заопипвах лепкавата каша на трюма. Позабавих се, но усилията се платиха доволно. Освен ключа, с безименния си пръст докоснах нещо, подобно на шайба. Почистена и на светло, в дланта ми грейна златна венчална халка. Оказа се, че третият механик познава притежателя на символното бижу. Дано съм зарадвал варненското семейство с младоженски спомен.

Горе между кухнята и „килията“ на бегълците марширува делегация, водена от дежурния помощник капитан, камериер и палубен моряк. Храна за арестуваните. Сити, изкъпани, но обездвижени и изолирани. На борда тъмничари няма, но ако не бях в екипа на машинна команда, щеше да ми се наложи да се чувствам такъв.

Снимка: Моторният кораб „Любен Каравелов” в Пристанище Варна-изток. Снимката е от фонд 75 на Държавен архив – Варна.

Това са записки в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 рейса най-дългият е 291 дни,  а най-краткият  - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи.  Освен хроника за моряшкото битие на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.

Нейко ДАМЯНОВ