Един кашон в София. Един чувал в Бургас. Стотици километри между тях и една почти еднаква гледка - книги, които са напуснали домашната библиотека и са се озовали на улицата.

Първата снимка е от района на ул. „Георги Георгиев - Гец“ 18-21. Десетки томове са подредени на купчини край пътя - някои в кашон, други направо върху земята. Не знаем кой ги е оставил там, защо и дали намерението е било да бъдат изхвърлени. Затова и няма да го твърдим.

Само няколко часа по-късно обаче попаднахме на друг кадър. Този път от Бургас.

Книгите вече са в чувал.

Снимката е публикувана от Теодора Кисьова Арнаудова. „Познайте на колко метра са цветните контейнери“, пише тя. В случая авторката насочва вниманието към разделното събиране на отпадъци. Но кадърът разказва и друга история.

Защото това далеч не са първите книги, които виждаме край контейнерите. Подобни гледки се появяват от години - в различни градове, пред различни блокове, в кашони, торби или просто струпани до кофите.

И вероятно точно защото вече сме свикнали с тях, все по-рядко се питаме какво всъщност гледаме.

Една домашна библиотека не се появява за ден. Тя расте бавно. Книга след книга. Заплата след заплата. Подарък след подарък. Някога книгите са се купували, надписвали, подвързвали, заемали и старателно връщали. За тях са правени секции до тавана, местени са от квартира в квартира и от дом в дом. Някои са преживели собствениците си.

А после идва денят, в който десетки години могат да бъдат събрани за десет минути.

В кашон. Или в черен чувал.

Тук няма смисъл да сочим с пръст неизвестните хора, които са ги оставили. Не знаем обстоятелствата. Възможно е да няма кой да ги вземе. Възможно е да няма къде да бъдат прибрани. А и не всяка стара книга е ценна, рядка или необходима на библиотека.

Но тъгата в тези снимки не идва от пазарната цена на книгите. Идва от контраста.

Предмет, който десетилетия е бил символ на знание, образование и домашна култура, днес все по-често се появява там, където оставяме ненужното. И когато една такава снимка е случайност, можем да я подминем. Когато виждаме същата сцена отново и отново, вече си струва да се запитаме дали не наблюдаваме нещо по-голямо - тихото изчезване на домашната библиотека такава, каквато поколения българи я познаваха.

Разбира се, времената се променят. Четем от телефони, таблети и електронни четци. Жилищата са различни, навиците са различни, отношението към вещите също. Няма задължение всяка книга да бъде пазена до безкрай.

Но между рафта и кофата все още има няколко възможни спирки - друг читател, училище, читалище, размяна, място за споделени книги. Понякога е достатъчен дори един надпис: „Вземете си книга“.

Може някой да каже: това е просто стара хартия.

Вероятно за някого вече е точно това.

Само че преди да попадне в кашона в София или в черния чувал в Бургас, всяка от тези книги е имала адрес. Имала е рафт. Имала е човек, който поне веднъж я е избрал сред всички останали