Понякога една история от социалните мрежи казва повече за обществото ни от десетки официални доклади, стратегии и кампании за „социална отговорност“.

Такава е и публикацията на жител на Русе, споделена в местна Facebook група. На пръв поглед става дума за незначителен инцидент – няколко крачки от инвалиден скутер до офис на куриерска фирма. Само че именно тези няколко крачки се оказват непреодолимо разстояние за едни и напълно естествен жест за друг.

Според разказа човек с увреждане посещава офис на куриерска компания на ул. „Котовск“. Поради липсата на скосен тротоар той не може лесно да достигне до входа. Възрастен мъж, който случайно се намира наблизо, се отзовава веднага и влиза да помоли някой служител да излезе до вратата.

Отказват.

В офиса има двама служители. Никой не намира за нужно да стане от стола си и да измине разстоянието, което вероятно би отнело по-малко време от едно телефонно обаждане.

Тогава възрастният човек прави нещо, което не фигурира в длъжностната му характеристика. Помага на непознатия да стигне до офиса, изчаква го отвън и след това го придружава обратно до скутера. Без заплащане. Без инструкции. Без да е длъжен. Просто защото е човек.

И точно тук е големият парадокс. Във времена, в които компаниите инвестират в рекламни кампании за грижа към клиента, в социална ангажираност и корпоративни ценности, понякога един пенсионер на пластмасово столче пред квартален магазин успява да демонстрира повече човечност от цяла организация.

Историята не е за конкретния офис. Не е дори за конкретните служители. Тя е за една все по-тревожна диагноза на съвременното общество – професионалното безразличие.

„Не е моя работа.“ Това вероятно е най-опасната фраза на нашето време.

Само че обществото не се крепи на инструкции, правилници и служебни задължения. То се крепи на онези малки жестове, които никой не е длъжен да направи, но някой все пак прави.

Затова героят в тази история не е човекът зад гишето. Не е институцията. Не е фирмата. Героят е възрастният мъж, който е доказал, че понякога пет крачки човечност струват повече от всички служебни оправдания на света.

И докато все още има такива хора, надеждата, че обществото ни не е загубило сърцето си напълно, остава жива.