Представете си следната сцена. Пътят е разбит. Дупките не са от вчера. Няколко младежи решават, че им е писнало да ги заобикалят. Намират трактор. Намират ремарке. Намират материал. Взимат лопатите. И започват да ремонтират.

Дотук - чудесно. После идва България.

„Изтрийте публикацията и не казвайте на никой кой какво е правил, за да не ви глоби общината!“

Едно изречение под няколко снимки от село Петрово успява да разкаже повече за отношенията между гражданина и институциите от доста доклади за административна реформа.

Случката е публикувана от Галя Ангелова в социалните мрежи. Тя поздравява младежите, които нарича „децата на с. Петрово“, и пише, че сами са започнали да запълват дупките по пътя.

Снимките са почти документални в своята простота. Стар трактор. Ремарке. Купчина материал. Лопати. Разбит асфалт.

Няма жълти жилетки с общинско лого. Няма валяк. Няма табела с номер на проект, срок за изпълнение и европейски флагове.

Има хора, на които просто им е писнало.

После под публикацията потребител твърди, че познава хора, които вече са били глобявани за запълване на дупки, и съветва авторката да изтрие публикацията.

Дали такива глоби действително са налагани, при какви обстоятелства и от кого - не знаем. Това е непотвърдено твърдение в социалната мрежа. Но всъщност не е необходимо да е вярно, за да бъде показателно.

Достатъчно е, че някой вярва, че е възможно.

И още по-показателно е, че съветът не е: „Обадете се в общината“. Не е: „Подайте сигнал“. Не е дори: „Браво, дано някой ви помогне“.

Съветът е: Изтрийте снимките.

Ето това е интересната част от историята.

Защото между гражданина и институцията по принцип би трябвало да има доверие. В Петрово на негово място в този момент има дупка. Буквално.

Разбира се, пътищата не могат да се ремонтират самодейно. Асфалтът не е саксия пред блока, която всеки може да пресади, когато реши. Има технологии, правила и отговорност. Един лош ремонт може да бъде също толкова опасен, колкото самата дупка.

Но точно този аргумент прави случката още по-нелепа.

Щом гражданите не трябва да ремонтират пътя, някой трябва да го ремонтира вместо тях.

А когато този някой закъснее достатъчно дълго, се случва неизбежното: правилата остават на хартия, а на пътя пристига тракторът.

И тук вече няма особен смисъл да романтизираме младежите като герои. Те не би трябвало да бъдат герои. Би трябвало просто да бъдат млади хора, които имат по-интересни занимания в августовския ден от това да товарят трошен материал и да запълват чужда работа.

Но са там. С лопатите.

А най-любопитното е, че след цялата тази история дупката се оказва най-лесният проблем. За нея поне са намерили материал.

За дупката между гражданина и институцията ще трябва нещо повече от един трактор.