Пловдивчанинът Владимир Стрински, който живее и работи в Лос Анджелис, ще опита да събере клоните на родословното си дърво. Смята се, че неговият прапрадядо Георги Стрински през нощта на 6-и срещу 7.02.1872 г. (стар стил) сваля от бесилката Васил Левски и го погребва, като с канатите на каруцата прави своеобразен ковчег. Без да сподели с никого тайната за местонахождението на гроба, няколко дни по-късно той е убит от турци.
А Glas.bg в поредица материали показва народословното дърво със светлия лик на Апостола на свободата – вън от небивалиците, събирайки реалното и легендарното. Дължим го не само на него, а преди всичко на онези, които на 19 февруари с мълчалив поклон полагат цвете пред неговата памет.
***
„…съградим храма на правата свобода и да дадем всекиму своето.“ (Левски, 06.10.1871 г.)
Кому какво въздава историята?
Туркофилът Иванчо Хаджипенчович е член на съдебно-следствената комисия, пред която е изправен Левски. По време на двегодишното руско управление, а и след него, вече е русофил. Добрува и в следосвобожденска България като член на Върховния съд и Държавния съвет. Въпреки че в протокола на комисията от 14.01.1873 г. под неговата лична редакция пише: „Понеже всичко гореизложено се установи с положителност, то на основание… реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване“. Мести се от Русе в София, вдига къща на около 150 метра от бесилото и дори участва в комитет, който събира средства за издигане паметник на лобното място. Отдавна, отдавна името му би изчезнало в небитието, но му е отредено завинаги да остане в сянката на подвига.
На 22.09.1872 г. след обира в Арабаконашкия проход Димитър Общи прелива от себелюбие – в ръцете му са 125 000 гроша (1250 турски лири) - толкова са данъчните постъпления от Орханийско и Тетевенско, които носи пощенската кола. Много повече от онези 1400 гроша, които на 14 август при злополучни обстоятелства Левски взема от чорбаджийска къща. Лошото е, че при разплитането на Арабаконашката афера властите намират и прибират обратно почти цялата сума. Още по-лошото е, че вместо покупка на оръжие се стига до провал на част от така старателно подготвяната вътрешна революционна организация. Но и този авантюрист остава във времето само като гротескно отрицание на Апостола.
А какво въздаде историята нему?
Призна го за третото стъпало по пътя към свободата. След Паисий – будителя, и Раковски – мечтателя, дойде времето за него – Деятеля. Той първи разбра, че само с четнически барут без бунт и кръв от снагата народна няма свобода. Каза „Бързам да изляза пред времето“ и преди всички надникна отвъд бленуваното освобождение, като предрече правдини и равенство за всеки под българско небе – и за турчина, довчерашния потисник.
И наистина прекрачи отвъд: „Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на Българска територия.“ (Член 61 на Търновската конституция, приета на 16.04.1879 г.) Сякаш е писано от ръката на Апостола.
Вазов първи забеляза, че единствен сред всички поборници той не губи нищо след всяко преравяне на биографията му. Никак не е случайно, че „Епопея на забравените“ съдържа 12 стихотворения, съзнателна аналогия с 12-те апостоли около Христос Спасителя. В Светото писание един апостол е Първозвани, а в Епопеята – преди Раковски, Бенковски, Кочо, Караджата, шипченските опълченци… има един Първоапостол, дал заглавие на одата „Левски“.
Историците така и не разрешиха спора дали 500-те години под чужда власт са „робство“ или „присъствие“, но народът не участва в тази дискусия. Да, имаш дом и нива, но си рая и фолклорното видение за „три синджира роби“ си остава реалност до самото излизане от пределите на омразната империя.
Масовото съзнание запази особено мнение и при формирането на медийния образ на Апостола, но вече е податливо на внушения. Дълги години, повече от век, Бойчо Огнянов от „Под игото“ доминираше като автентичен герой на предосвобожденското време, а ето че сега го заменя колективният портрет на Гичо и Асенчо от „Възвишение“ на Милен Русков. Не, реалният герой на величавата епоха си остава Апостола и това не може да се промени.
Честването на неговата рождена дата минава вяло, предимно с присъствието на официални и служебни лица. Дали защото навремето 18 юли означава край на жътварското лято, а сега е в разгара на отпускарската свобода? Денят на гибелта през февруари е всенароден поклон. Дали защото католиците имат за върховен християнски празник Рождеството, а ние, православните, даваме предпочитания на Великден и възкресението?
Много енергия бе хвърлена на халос в закъсняло дирене на неговия гроб. Над костите на Паисий, Ботев, Бенковски… няма кръстен знак. Над тленните останки на Борис III – също, но това не пречи да бъде най-популярната личност в България през 20-и век. Да бяхме следвали идеала на Апостола за „свята и чиста република“, а ние го погребахме незнайно къде.
Едничък същински веществен знак ни остана от него – снопче от русите му коси, отрязани заедно със съблеченото расо. Баба Гина ги пази 14 години, после сестра му Ана още 29, след което ги предава на Министерството на просветата, от там отиват в Етнографския музей, а от 1947 г. до днес са в Националния военноисторически музей.
А невеществените свидетелства? Четите на Караджата и Хаджи Димитър бяха вик за свобода, а не крачка към нея, но след разгрома им остана безсмъртната Ботева балада, в която „Балканът пее хайдушка песен“. След Левски поривът за свобода вече бе неугасим. Дали е случайно, че Априлската буна избухна на юг от Балкана, там, където комитетската мрежа не бе така тежко ударена от предателства, както на север?
Няма защо да го превръщаме в икона. Васил Иванов Кунчев, дякон Игнатий, Левски, Апостола е нашето свидетелство пред Бога, пред човечеството, пред историята на цивилизацията, че не е срам съществуването ни като народ.
КРАЙ
