Панайот Рандев е училищен психолог с над 35-годишен професионален стаж. Бил е ръководител на Асоциацията на училищните психолози в България и член на ISPA – Международната асоциация по училищна психология, която, наред с многобройните си дейности и програми, осъществи през 90-те години първите професионално направени конкурси за директори на образователни заведения и създаде по поръчка на МОН системата за атестиране на директори и учители в системата на образованието. Работил е в Института по психология към БАН, а също и като главен психолог на Сухопътни войски на Българската армия.
П. Рандев е определян за “баща” на съвременната училищна психология в страната ни. Провел е десетки изследвания и е създал, адаптирал и внедрил множество психологични тестове и програми за управление на човешките ресурси. Понастоящем продължава да е училищен психолог и работи в столично училище.
Неотдавна изтъкнатият специалист гостува в Благоевград по покана на Сдружението на началните учители. Той разговаря с педагози от областта за развитието на учениците и ролята на началния учител. Заради големия интерес срещата продължи по-дълго от предвидения час и половина, а след края й, въпреки че бързаше, П. Рандев отдели време и даде интервю за вестник “Струма”.

  • Г-н Рандев, по време на срещата споделихте, че боят и наказанията не решават проблемите.
  • По принцип насилието не може с насилие да се бори. Тоест, ако имаме агресия в училище, няма как с много наказания да се справяме. Това е административен подход. Да, той е неизбежен, както и ако човек извърши някакво престъпление, трябва да бъде наказан, но самото наказание няма да промени агресора. Агресорът може да бъде променен, когато се включи в някаква позитивна дейност – с други ученици да правят нещо заедно, да му се възлагат задачи от позитивен тип. Примерно ако е силен в спорта, да дава съвети на някой по-неумеещ да прави някои неща. Има даже и екстремен вариант /Макаренко е привърженик на такива подходи/, нарича се педагогически взрив. Например най-големият бияч на училището, който вече е едва ли не пред изключване, се вика при директора, връчва му се една фланелка с надпис “Училищен бодигард” и му се обяснява, че от него се иска в голямото междучасие да обикаля коридорите и двора и ако види някои да се бият, да ги разтървава. Тоест, целта е да позитивираме това желание да се налага, да бъде лидер, като му възложим някаква отговорност.
  • А този педагогически взрив с фланелката прилага ли се в български училища?
  • Изключително рядко, макар че съм чувал, че 2-3 училища са го правили. Не знам за какъв период от време е действало, но по принцип има много начини да повлияем на едно дете, на неговата енергия, която то самото не знае как да управлява и се проявява в негативен аспект. Тоест, номерът не е да потискаме енергията, а да я трансформираме в нещо позитивно. Това обаче изисква акъл, не става с бой и наказания. Необходимо е да прецениш дадено дете какво, ако му кажеш да прави позитивно, ще го заинтересува. Първо да разбереш от разговор с него какво му е интересно, важно, за да може тази енергия, желание да изпъкне, защото то затова проявява насилие, да бъде постигнато по позитивен начин.
    За съжаление медиите изключително много експлоатират темата с агресията в училищата. Не съм сигурен дали хората знаят, но 70% от всички случаи на насилие върху деца са в семействата им. Но журналистите не обикалят с микрофон в ръка по къщите им да питат: “Ти сега защо би детето””, а ходят в училищата, където агресията е 10-20 пъти по-малко. Тоест, с честите и масови намеси самата картина силно се деформира и се създава впечатление, че едва ли не в училищата в България се избиват, а това не е така.
  • В този смисъл увеличила ли се е агресията сред подрастващите, още повече че от сутрин до вечер се тръби за такива случаи?
  • В световен план, в много, много държави по света насилието в училище намалява. Тук обаче не можем да го измерим, макар и да има отдавна направени добри методики. За съжаление Министерството на образованието няма система – надеждна, обективна, за измерване на насилие, агресия, затова не съм сигурен в обективността на публикуваните данни.
  • Защото не знаете как МОН мери агресията и насилието?
  • Не, аз знам как. Измерва се неадекватно. Ще ви дам просто два примера. Значи според МОН в момента има 8000 случая на агресия в училище. Според международни, обективни, професионално направени изследвания всяко трето дете в България е подложено на тормоз. Имаме близо 1 млн. деца в училищата и детските градини, тоест, излиза, че всяко трето дете, или 300 хиляди, са подложени на тормоз. Къде са 8 хиляди, къде са 300 хиляди, разликата е не в проценти, а в десетки пъти. Дали ще кажат 6, 8, 10 хиляди, пак е много далеч от 300 хиляди. Факт е, че психолозите отдавна мерят, но в МОН не желаят да работят с психолози и вземат тези данни от директорите. А директорите гледат в тавана и пишат някакви цифри.
  • Те едва ли имат интерес да изкарат по-високи цифри?
  • Естествено. Все едно да питаме лекар колко са умрели в болницата му. Той, ако може, ще каже – никой. Така че, докато не се направи една сериозна и обективна оценка на училищата на национално и областно ниво, няма да знаем какво реално се случва. Буквално във всеки клас всеки ден има някакви боричкания, сбивания, псувания. Това е ежедневие, но в страната ни има 5000 училища и детски градини. Говорим за 100 хиляди учители и близо 1 милион деца и юноши. В този смисъл не бива чак толкова да ни притеснява агресията, защото тя, както казах, се преекспонира и проблемът е не да я показваме, а по-скоро да създаваме методи, начини за позитивно образование и характер. Това е образно казано царския път да трансформираме енергията на децата в позитивна.
    За ваша информация във всяко дете, човек има около 30 не милиона, милиарда, а трилиона клетки и във всяка една от тях има митохондрия – това е батерията на организма. Е, как може да спрем 30 трилиона бактерии у едно дете” Абсолютно невъзможна задача. Тоест, целта въобще не е да мачкаме енергията, а да разберем защо я проявява по този начин и да намерим път, подход, като в алхимията, тя да се прояви по друг начин. Но пак казвам, това изисква акъл, а не тояга.
  • Тоест, не става с насилствени методи?
  • Да. Проблемът в нашето образование е, че нито на училищно, нито на по-високи нива са намерени ефективни форми за трансформация на негативната в позитивна енергия. Дават се отделни проекти, събития, но те обхващат много малко – 10, 20 хиляди деца, а трябва да има за всичките 1 милион деца по детските градини и училищата.
    В Америка например има 4000 програми за превенция на училищното насилие, в Европа са около 500, а в целия свят около 5000. В България имаме една такава програма. Тя се експериментираше преди десетина години. В момента стои в едни чекмеджета в министерството и само наказания, наказания, изключвания… Трябва да си много прост, за да работиш така. Все едно, ако детето ми каже нещо лошо, аз само да му бия шамари. Ами на 20-ия шамар то ще избяга от вкъщи или ще ме намрази. Това е глупав начин да решаваш, и то за 1 милион деца. Трябва да имаме доказано ефективни начини за работа, съществуват такива, но за съжаление те не се прилагат у нас.
  • Казвате, че 70 на 100 от случаите на насилие са в семейството. Това не е ли доста висок процент?
  • Не, в целия свят е така. При това не е само при роми или бедни, върви при всички. Не е свързано с раса, пол, интелект, а по-скоро с начин на възпитание и общ модел на мислене. Самият факт, че МОН иска с насилие да решава насилието, значи, че явно и хората с висше образование там мис-лят така.
  • Доколкото знам, всяко училище разработва стратегии, механизми, включително и за противодействие на тормоза?
  • Това е написано на хартия. Все едно Вие с мъжа си да подпишете договор, че много ще се обичате. И?
    От този договор ли ще се ръководите, или от ежедневните ситуации?
  • Искате да кажете, че цялата тази бумащина е неработеща?
  • Тя имитира дейност. Ще излязат от МОН и ще кажат: 3000 училища попълниха 100 хиляди листчета. И какво като са ги попълнили” Какво променя това” Голямо извращение е решението на МОН, че с административни мерки и бумаги ще променя нещата. Това обаче нищо не променя, само затормозява хората, те постоянно трябва да попълват нещо. Например казал съм си с някое дете 5 думи и после трябва 10 пъти да пиша. И защо, каква е ползата от това” Все едно шофьор, карал от точка А до точка Б, да седне да описва откъде точно е минал, как по еди-коя си улица е свил наляво, после надясно… И какво като го опише? Това означава, че просто МОН има много елементарен начин на управление. Бих казал непрофесионален начин на управление и това е тъжно. С лош мениджмънт и с бумаги няма как да се решават днешните проблеми, които са все по-комлексни.
  • Но нали непрекъснато се говори за намаляване на административната тежест?
  • Няма такова нещо, увеличава се. Въобще си нямате представа какъв обем хартия се попълва, става въпрос за милиони, може и за милиарди бланки на година. Аз направо се чудя, това са ежегодно няколко влакови композиции, сигурно един кубически километър хартия и много ми е интересен въпросът къде ги складират. Предполагам, че не ги четат, а ги хвърлят, защото няма къде да съхраняват такива огромни количества хартия.
  • Твърдите, че в Министерството на образованието не желаят да работят с психолози. Имате ли обяснение защо?
  • Психолозите са нещо като рентгенолози и ако направят ясни и точни снимки на всичко – умения на учениците, поведение, работа на учителя, директора, ще излезе, че много от нещата, с които се хвали МОН, всъщност са измислени. Ако следите какво става с тези ежегодни матури, човек ще си каже, че с всяка следваща година учениците поумняват все повече и повече. В същото време според всички международни изследвания стават все по-зле. Значи някой лъже, и то откровено и нарочно.
  • По думите Ви излиза, че оценките се вдигат, а знанията вървят в обратната посока.
  • Някакъв вид комунизъм или социализъм цари в образованието. Нещата реално не се подобряват, но по документи стават все по-добре. Но всъщност кого лъжем, лъжем себе си. Все едно заплатата ти да е 1000 лв., но да казваш, че вземаш 2000 лв. Може да пишеш, че получаваш и милион, но какво от това, след като реално вземаш 1000 лв.” Това е пълна лъжа, глупост и, пак казвам, в основата лежи ниският мениджмънт на МОН. Просто само по жалби работят и като отидат на проверка, не гледат какво реално е свършено, а какви документи има, дали са попълнени. Значи това е умение за основно образование. Все едно да вземем дете с основно образование /б.р. със завършен 7 клас/ и да му кажем: като отидеш там, виж на 8 страница горе, на 15 страница долу какво пише и ако го няма, пишеш – няма. Те това правят при проверка, въобще не ходят по класовете, не общуват с децата, само – дай документите и сакън нещо да не е попълнено както трябва… Значи ужас, ще те накажат, защото в документа липсва подпис на 8 стр. примерно. Това е изключително ниско ниво на мениджмънт. В целия свят, като се правят проверки, отиваш там, за да помогнеш и хората да правят нещата по-добре, а не да проверяваш някакви хартийки.
  • В този смисъл според Вас какво липсва на родното образование, за да върви то реално нагоре?
  • Липсва съвременен мениджмънт и трябва малко да се изчистят целите на образованието. В момента те са изцяло по едни 8 компетентности от Брюксел, които са заложени през 80-те години на миналия век, но сега посоките са съвсем други. Все едно хората отиват в Космоса, а ние слизаме в някакви мини да дълбаем. В момента основното, което се прави, е да е законосъобразно всичко, докато в света работят по-целесъобразно. В смисъл, поставяш си някаква цел и я постигаш, а не само да попълваш бумаги.
    Представете си два магазина. Единият просто си продава стоката, а в другия продавачът описва какво са го питали клиентите, какво отговорил той, какво казал другият. И накрая нищо не продал през деня, но написал 20 страници с въпроси и отговори. Оказва се, че съседният магазин милионер станал, защото просто само продавал, а другият само водил записки. Така и ние, вместо да развиваме децата, само отчитаме някакви дейности, които в голяма степен са безсмислени. Никаква промяна няма да настъпи, ако някои хора от много високо и далече – ООН ли, Европа ли…, не ни накарат буквално насила да правим нещо по-различно.
  • Г-н Рандев, има ли “рецепта”, модел как да възпитаме щастливо дете?
  • Няма единен модел, просто са различни децата, семействата, училищата. Две-три неща са важни. Първо, да знаем каква е мотивацията на децата да правят дадено нещо. Това обаче изисква малко усилия да положим, да отделим някакво време, за да го разберем. На второ място, трябва да знаем как да направим така, че децата не сами, а в група или в клас да постигат някакви общи неща, защото когато нещо добро е споделено с повече хора, то се усилва. Така че това е второто важно нещо – когато се случи нещо добро, дори и малко, ние да го споделим с повече хора или учителката да го даде за пример. Тоест, трябва да бъде споделяно доброто, не да бъде задържано у детето, учителката. На трето място, трябва учителите в училище да са по-единни в това, което правят. Защото всеки учител си прави някакви си негови работи, рядко има общоучилищни системи, общоприети от всички учители. В този смисъл, колкото по като екип са учителите, толкова по-силен ще е ефектът не върху отделното, а върху всички деца. Затова всички добри програми по света, които помагат и за превенция на насилието, и за повишаване на благополучието, са общоучилищни програми, а не са програма на даден учител или по даден учебен проблем. Това е проблем, тъй като ние в България трудно ставаме екип, независимо къде – дали във фирма, болница, училище… Да са екипни хората в училище е много важна, може би най-трудната задача.
    СТАНИСЛАВА ДАЛЕВА
  • Изтъкнатият специалист с ученици и с директора на НУ “Яне Сандански” д-р Георги Тренчев
  • П. Рандев по време на срещата му с начални учители от областта