Македонският актьор, ЮЗУ възпитаникът Никола Костадинов след моноспектакъла „Пътник“ на благоевградска сцена: Като малък исках, когато порасна, да съм дете, сега искам най-напред да бъда човек

GlasNews.bg 20:04 29.04.19 0 3766

*На 24 години съм и все още не съм пил, пушил и ползвал някакви други неща… и това ме кара да се чувствам добре* В свободното си време търся отговор на въпроса с какво мога да бъда полезен днес, но някой ден може да си намеря по-интересно хоби*

Никола Костадинов е роден 5 февруари 1995 г. в гр. Струмица, Северна Македония. Завършил е актьорско майсторство през 2017 г. в ЮЗУ „Неофит Рилски“. През 2018/2019 г. записва магистратура по специалността ,,Хореографска режисура ” и специалността ,,Практическа философия”. Наскоро той представи на камерната сцена на ДТ „Никола Вапцаров“ в Благоевград втора част на моноспектакъла си „Пътникът“, в който се изследват спомените на човека.

– Разкажете малко за себе си.

– Най-напред благодаря за поканата! За себе си винаги предпочитам моите действия да говорят. Действията говорят повече от думите – беше ми казал веднъж един мой много добър приятел и колега на сцената. Иначе аз се казвам Никола и съм на 24 години. За себе си бих искал кажа, че моята слабост е светът, в който живеем. Смятам, че ако един ден се събуди любовта между хората, светът ще придобие друг смисъл.

– Кога осъзнахте, че искате да бъдете актьор?

– Две години преди да запиша актьорско майсторство, започнах да участвам в представления на театрални школи и така тръгнаха нещата. Записах се да уча за актьор, пък и завърших. Но вижте, по-принцип аз искам да бъда човек, след това актьор!

– Кои са любимите Ви актьори – филмови, театрални?

– Има много прекрасни актьори. Много се възхищавам на онези, които могат само с поглед да докоснат нещо дълбоко в зрителя. Радвам се, че в театралния и филмовия свят има актьори като Ал Пачино, Робърт Де Ниро, Ръсел Кроу, от българските – Камен Донев!

– Кое кино предпочитате – европейско или американско?

– Не бих искал да пренебрегна нито едното, нито другото. Има доста качествени филми и режисьори, които са вложили труд в работата си.

– Коя роля бихте искали да изиграете?

– Досега съм имал различни роли. Радвам се на онова, което ми дава моментът, и не ми се ще да искам нещо за бъдещето. Ако не го получа, пък да се разочаровам, или пък да имам тъжен спомен в себе си, че не съм изиграл някоя роля.

– Защо решихте да учите актьорско майсторство в ЮЗУ „Неофит Рилски“?

– Всичко стана покрай Георги, с когото се учихме заедно на актьорски занаят в една театрална школа в Струмица под ръководството на Кире Гьоргиев. Той се беше записал в Югозападния университет една година преди мен и след консултации с него дойдох и аз тук – в красивия, спокоен Благоевград. Жалко, разбира се, че не оценяваме града, а има за какво!

– Кои са Вашите учители по актьорско майсторство?

– Завършил съм в класа на режисьора д-р Николай Ламбрев-Михайловски и асистент Веселин Мезеклиев. Те ми дадоха много. Но понеже смятам, че всички неща са свързани и всеки преподавател е дал по нещо от себе си, някои повече, други по-малко, а ние след време преценяваме какво е нужно за нас, искам да поздравява всички тях.

– Кои са най-предизвикателните етюди и сцени, в които сте участвали?

– Имаше ги много. В едно представление трябваше за 30 секунди да се преоблека от мъж в жена и да изляза отново на сцената. Тоест трябваше да махна костюма и да си облека роклята, трябваше да изглеждам като булка. Но се оказа се, че нямам достатъчно време и облякох роклята наопаки. Единият ръкав висеше от едната страна, общо взето, получи се модерна булка, публиката се смееше, а режисьорът най-много. След това ми каза, че съм бил като Тарзан.

– Кои роли са Ви разтърсили?

– В дипломния спектакъл играех ролята на Август. Пиесата се казва NO(R)WAY. TODAY – след първото прочитане на текста в мен се събудиха много въпроси за живота и нашето съществуване в този свят. Нещо, което като че ли не ме вълнуваше, нито пък терзаеше… но се оказа, че това е било моето аз. Всички роли, театрални и танцови, винаги оставяха по нещо в мен.

– Кои са били най-трудните образи за пресъздаване за Вас досега?

– Имам моноспектакъл „Пътникът” – първа и втора част, който е съчетание от танц и театър. Там играя себе си. Както вече споменах, независимо с какво се занимавам, искам най-напред да съм човек. Това научих от един мой сънародник, Тоше Проески. И затова в този моноспектакъл реших да съм себе си, да изразя онова, което имам отвътре.

– Какви са сценичните Ви изяви досега?

– От две-три години насам участвам в концертите на специалността „Съвременна хореография“. Отделно с един прекрасен човек от Украйна – Анна Алачева, с която България ни срещна и запозна, имаме няколко дуети и участия на международни и национални фестивали. Разбира се, театралната сцена не съм я изоставил. Участвал съм много пъти в концерти и постановки в благоевградския театър.

– Как преодолявате езиковата бариера, когато участвате на българска сцена?

– Старая се колкото мога да говоря по-чисто. Има доста колеги, които ми помагат в тази посока, поправят ме, ако някога объркам някоя дума.

– Имал ли сте артистични изяви в родния град Струмица или на македонска сцена?

– Все още не.

– Какво означава арттерапия и къде я прилагате?

– Аз се интересувам и от медитативни неща, енергията между нас, хората, психологията и философията. От миналата година съм в една организация в София, която се занимава с арттерапия. С Ива и Янита, две млади прекрасни дами, работим като медицински клоуни в четири болници в София. Забавляваме децата, стараем се да ги оставим усмихнати и по-малко загрижени за това, което им се случва в момента. Водим арттерапия и на хора с психично заболяване. Там вече нещата стоят по друг начин. Това са едни забравени хора, на които ние искаме да обърнем внимание.

– Танцувате ли?

– Да, отделно от всички други неща се занимавам с танцов театър. Свободният стил и контакт, импровизацията. Нещата, които творя, са именно и в тази посока. Тази година ми предстои да направя дипломната си работа хореографска режисура.

– Обичате ли македонския фолклор? Коя е песента, която бихте изпели?

– Обичам, разбира се. Обичам много неща, които ние, хората на Балканите, имаме. Тъжно ми е понякога, че не го оценяваме. Иначе песните са много. Най- много харесвам „Зайди, зайди“ и „Облаче ле бяло“. Независимо кой ги пее – българи, македонци, сърби или други. Всички сме хора на този свят, и всеки трябва да е добре дошъл и добре посрещнат. Винаги, когато слушам тези песни, се събуждат много спомени в мен.

– Какви са Вашите интереси в свободното време? Имате ли хоби?

– Задавам си въпроси, обръщам се към себе си. Питам се с какво мога да съм полезен днес на мен и на хората около мен. Когато човек си задава въпроса, все някъде ще му се даде отговор. Или ще го прочете в някоя книга, или ще го чуе от някой непознат човек, или ще го чуе в някой филм и така нататък. Така е устроен светът – търсиш, намираш! Мога да стоя в природата да се отнеса на някъде. Може би трябва някой ден да си намеря по-интересно хоби. Но засега това действа добре.

– За какво мечтаете?

– Искам да видя един ден всички хора щастливи!

– Като какъв човек се определяте?

– Това е въпрос, на който трябва хората около мен да отговарят. Защото, когато говорим за самите себе си, винаги казваме доброто. Аз мога да кажа само, че се старая да бъда с позитивна енергия. Аз съм на 24 години и все още не съм пил, пушил и ползвал някакви други неща… и това ме кара да се чувствам добре и спокоен да разсъждавам за други духовни неща.

– Нещото, в което вярвате абсолютно?

– Ако ние, хората, осъзнаем каква любов притежаваме, и след като я осъзнаем я споделим, вярвам, че в света ще започне нова ера. Но преди това важна е искреността между нас.

– Кое е най-голямото предизвикателство във Вашата работа?

– Въпреки всичко да остана себе си и да разчитам на духа си.

– Как си почивате?

– Почивам си с онова, което върша. Човек се изморява, когато върши онова, което не му се ще отвътре.

– Какво Ви зарежда?

– Природата, медитацията, емоциите на публиката.

– Какво Ви разсмива?

– Всичко „сериозно”, което вършим ние, възрастните хора. И в следващия момент, като погледна свободата на едно малко дете, ясно виждам контраста. Като малък исках, когато порасна, да съм дете.

– Какво Ви натъжава?

– Липсата на загриженост между хората.

– Кое свое качество харесвате най-много?

– Че успях да запазя детето в мен!

А кое не харесвате и искате да промените?
Анна, с която танцуваме, винаги ме кара да правя ,,плие”, когато се приземявам от някакъв скок в танца. Нали знаете, в танците това се използва много, особено в балета. Не ми харесва това, искам да го променя! Понякога го взимам насериозно и след това се смея.

– Какво искате да притежавате?

– Нищо не искам да притежавам. Аз съм човек, дошъл на този свят и единственото, което искам, е да запазя духа си чист!

– Последният подарък, който получихте?

– Ананас.

– Къде бихте искали да живеете?

– Искам да посетя Тибет и Бали.

– Коя любимата мисъл, която отразява Вашия светоглед?

– Човек се управлява от духа. Отваряне на съзнанието и допускане на любов от други хора. Споделяне на любов към други хора. Всички сме тъжни, дори и богатите. Те даже са най-тъжните хора, ако не споделят това, което имат. Погледнете ги, ще забележите това. Щастието е за всички, но важното е преди това да бъдем хора. „В пустинята аз струвам толкова, колкото струват моите божества”, казва Егзюпери! Благодаря Ви още веднъж. Да сме живи и здрави!