– Прави впечатление, че сте най-търсен за съвети от присъстващите на изложението за гълъби, а не сте изложили нищо за продан. Какво Ви свързва с гълъбовъдството?

– От 6-годишен отглеждам гълъби, сега съм на 80, но мои гълъби не съм изложил, защото има много болести, да не се заразят. С гълъбите се успокоявам като ги храня, като ги чувам да гукат. Много пъти съм ги наблюдавал, когато създават семейство. Женската гука, а мъжкият я ухажва с едни плавни движения, отнася се към нея с една гальовност, като първите трепети при хората. След като станат семейство, женската снася две яйца и ги мъти. Мъжкият е длъжен да направи уютно гнездо, да е удобно на гълъбицата, докато мъти пиленцата. Мъжкият се грижи за храната, а и после за малките пиленца. Двойките гълъби са верни, докато единият не се разболее или почине. Когато женската се разболява, мъжкият я оставя и си търси друга половинка, но ако има малки, се грижи за тях, не ги изоставя. Ние, гълъбовъдите, понякога насила чифтосваме двойките. Те  не се искат отначало, но като постоят в клетка само двете птици се “заобичат”. Това е грях спрямо природата, но ние го правим.

– Казвате, че гълъбите Ви успокояват. Какво сте работили, преди да се пенсионирате?

– Работил съм в строителството. Под мое ръководство се започна изграждането на жк „Бистрица” в Дупница. В бригадата ми имаше двама, удостоени с медал „Герой на социалистическия труд, те са вече покойници – Благой Серафимов и Георги Райков от Кюстендил. Бл 60 в жк „Бистрица” го построихме за 10 дена. Около 60 души работници работеха на 4 смени. Тогава трябваше да се докажем пред предизвикателството на Каракачанов от Русе, не се сещам за първото му име, че ние ще построим блок за 10 дена и го постигнахме. Идеята беше жк „Бистрица” да се съедини със село Бистрица. Всички имоти бяха разчертани за блокове и междублоково пространство, но дойде 10 ноември и така остана.

Със строителството на знакови обекти съм отгледал двете си дъщери, едната от които е вицешампион по гребане – Камелия Кьосева. Имам четири внучета и две правнучета.

– На кои сгради в Дупница сте бил технически ръководител?

– Аз и моята бригада построихме тютюневите складове на “Яхинско шосе”. Като приключихме обекта, трябваше да дойде го открие Тодор Живков. Всичко беше подготвено, трибуна, лента… но той не дойде. Точно в този ден бяха убили на Витоша външния министър и затова Т. Живков не дойде. Бяха сложени колчета и за цигарена фабрика, но я направиха в Благоевград. Сега ми е мъчно като гледам как се рушат сградите на тютюневия склад. Общината иска да продаде блок 4 за 309 000 лв. Това е без пари. Колко материали сме сложили там. По това време се държеше много на качеството. Тогава построихме и столова за 15 000 души, да има къде да се хранят работниците.

Строих и Партийния дом в Дупница, сега в сградата се помещава Общинска администрация. За строежа му държавата плати 570 000 лв. тогава. Дограмата е немска, със специални стъкла. Не е трепнала толкова години. В сградата има 170 стаи. Тогава за първи и последен път се срещнах очи в очи с Тодор Живков. По това време бях на работа в ЦК на БКП в стопански отдел. Аз и още 27 души отговаряхме за строежите на партийните домове в България. Тогава архитект от София беше подписал договор с фирма за изработка на парапета в Партийния дом за 260 000 лв., за което аз не знаех. Вика ме Първият на килимчето в 4-та стая на ЦК на БКП и ме пита защо съм подписал договор за парапети в сградата в Дупница за 260 000 лв.”Тук, в София, за един партиен дом парапетите са за 16 000 лв., а за Дупница – 260 000 лв?”. Обясних му как стоят нещата. Чаках 2 часа в стаята, разбра, че вината не е моя и ме освободи. И тогава имаше далавери. Те не са отсега. През 1987 г., когато построихме Партийния дом, построихме и сградата зад  него, което в момента е поликлиника. Пространството между тях се използва за паркинг, но някой ден  колите ще пропаднат, тъй като на това място трябваше да има статуя на Дупнишката комуна и арматурата не може да издържи такъв товар, а и е ръждясала  на места.

– Кои други знакови обекти за Дупница сте построил?

– Строителството на ГУМ беше забатачено и мен ме изпратиха да го достроя. Работихме на 4 смени и магазинът беше пуснат в срок. Построил съм Дома на техниката, Младежкия дом, който е с уникална архитектура. Цялата конструкция се държи на  метални въжета, на които трябва да се прави обстоен преглед на всеки 2 г., иначе сградата ще рухне.

Аз съм построил централното казино в София.

– Казахте, че сте работил в ЦК на БКП. Срещали ли сте по коридорите някои от властимащите тогава?

– Не. Управниците бяха в друго крило на сградата и нямахме допир до тях. Хранехме се в една столова, но те се хранеха в отделни помещения. Столът беше зареден с храна, кафе, бира… След известно време нас от персонала ни преместиха да се храним на ул „Московска”. Запознах се с Андрей Луканов през 1987 г. Тогава ме изпратиха да доизградя хижа “Седемте Рилски езера” над Сапарева баня. Андрей Луканов отговаряше за БТС на национално ниво. Идваше на строежа с други хора и спеше на палатка. Беше веселяк човек. Пееше много хубаво. Любимите му песни бяха стари градски песни. Беше скромен човек. Нямаше претенции към храната. С него идваше тогавашният диригент на “Планинарска песен” и се пееха песни по цяла нощ.

След като дойде 10 ноември, изпаднах в немилост от своите. Съкратиха целия отдел и ние останахме на улицата.

– Как се справихте тогава, намерихте ли си работа?

– През 1997 г. отворих строителна фирма и още я ръководя.

– Каква е равносметката Ви, като се върнете назад във времето?

– Съпругата ми почина от някаква бактерия във водата. 12 г. лекарите не можаха да открият каква е причината за заболяването. Децата ми са добре устроени, но всеки си е хванал пътя в живота.

През ръцете ми са минали милиони левове, но парите се харчат. Днес ги имаш, утре ги няма. Важното е да оставиш диря след себе си. Моята диря са децата ми, внуците, правнуците и обектите, които съм построил.

Записа ЙОРДАНКА ПОПОВА