Петър Томанов Георгиев е роден навръх Коледа – 24 декември 1932 г., но според документите това се е случило на 9 януари 1933 г. Трудовият му стаж е 47 години. Бил е дърводелец, коларо-железар, мебелист, енергетик. Хобито му е да ремонтира мотори, велосипеди, радиоприемници и друга техника. И сега, вече превзел котата на 86-ата си житейска година, в двора му все ще се видят за ремонт велосипеди, мотори и други чаркове, защото не му е в характера да отказва.

       Учил е в училищата в Кресна и в село Горна Брезница. Работил е в промкомбинат „София”, кооперативното стопанство и предприятие „Енергоремонт” в Кресна. Както и в Гранични войски. Съпругата му Руска е от Добрич. Синът му Йордан /Даката/ починал млад, има дъщеря Кръстана, 4 внучетата – Зорница, Виолета, Петя и Росен, и три правнучета – Виктор, Стоян и Борислава.

– Петър, защо не си заведен по датата на рождението ти през 1932 година, а през 1933?

– Причината е една, по време на моето раждане медицината почти я е нямало. За целия сегашен Кресненски край по това време се е грижил един фелдшер, известен като Сандо Докторо, ама истина е, че все пак на много хора е помогнал.

Смъртността сред децата е била много голяма и най-вече през първите дни след раждането. В община Влахи, където съм роден, е имало нещо като практика родените деца да не се завеждат в общинските регистри през първите 15 дни. С една дума, не е ли завеждано, следователно няма и смърт.

       Много деца са си отивали в тези времена без време. Роден съм навръх Коледа – 24.12.1932 г., а съм заведен на 9 януари 1933 г. Природата ме е опазила.

– И коя дата сега ти е рождена?

– Ами фалшивите 9 януари и 1933 година.

– Знам, че ръцете ти могат да чепкат всякакви машинарии, но страст са ти велосипедите. Как се получи?

       – Това ми дойде към 1948 година. В Кресна имаше един Захари Тодоров, бивш шеф на ВМРО. Преди да се пресели в Кресна, е бил писар към общината във Влахи и сигурно той е допринесъл  за прехвърлянето на рождението ми от 1932 в 1933 година. Този Захари Тодоров имаше едно колело „Виктория”. Тогава това беше чудесия за Кресна. Помогна ми тате и купихме велосипеда. Любопитно се оказа, че велосипедът е бил мобилизиран през Втората световна война. Дали е участвал в нея не знам, но 1948 г. го върнали на собственика му. Този велосипед карах до 1952 година. Замених го с „Мифа”. Беше си купил и Йордан Илиев, син на кмета на Кресна, който после постави основите на Историческия музей в Мелник, та и двамата се поизфукахме сред младежите.

       Така се случи, че възседнах и „Диамант”, после съм имал украински, руски и се стигна до родния „Балкан”. Цял живот съм на велосипед, че карането стимулира мускулатурата и действа добре на сърцето.

Това го знам от доктори, а и от личен опит. На педали съм от 70 години и ако не карам, сигурно вече нямаше да ме има. Аз не съм служил войник. Хвана ме остър ревматизъм към 1950 година и повлия на сърцето ми. Мисля, че велосипедите ми се оказаха сред добрите доктори. Прадядо ми Петър, на когото съм кръстен, е доживял до 106 години, та не съм без намерение да го стигна…

       – Ами прадядо ти Петър не е карал велосипед.

       – Не е, че тогава и не е имало, но не е страдал и от сърце. Живял е в района на Влахи, където ни е старата корения. Разправяли са ми, че 6 дни преди да умре, въпреки че е бил на 106 години, си е бил на нозе и при това се е занимавал и с лов. То ловът ни е родова традиция. Все що е било мъжко, е било с пушка. Ама и не само ние, ами и всички от махалите на Влахи са имали пушки, че ловът си е бил занаят на трето място след земеделието и скотовъдството на хората. В нашата къща се е случвало в един ден да се одерат по 10-20 катерички, белки и други живинки. Убивали ги заради кожите, че вървели добре на пазара. Тогава е било почти натурално стопанство и все трябвало по някакъв начин да се изкарват по малко пари за сол, захар, олио и по някоя дрешка. В ония години закон за лова не е имало и всеки е пукал, както му дойде – на косене на сено иде – пука, да оре нива иде – пука, овците иде да пасе и пак пука.

       – Ти включи ли се в този занаят?

       – Не, аз килнах към риболова. Редовен рибар съм, с билет и си имам всякакви рибарски такъми. Ама не мога да се похваля, че съм с огромни слуки, а пък и не съм много запален. Просто го правя така повече за отдих и спокойствие след работа. Хващам мряна, клен, стигал съм до 4-5 килограма на излет.

       – Да се върнем пак към велосипедите. В Кресна, па и из други места те знаят като голям майстор по ремонтите. Как се научи?

       – Ами помогна ми неволята. Казах вече, че все съм имал мои си велосипеди, а то не е само качвай се и карай. Случва се лагер да се счупи, верига да се скъса, гуми се пукат. Случвали ми са се всевъзможни неща и все съм намирал възможности да се справям с какъвто и да е проблем. Поразбраха из Кресна, че мога да се оправям, и взеха да ме търсят. Дори за залепване на гума идват. По велосипедите почти всеки може да работи, ама някои не се и опитват. Идват при мене и не отказвам, че защо човек да хвърли едно още годно колело само заради някакъв чарк. Като посвърша работа, съм така някак си по-доволен от себе си, че съм направил услуга, че то и това, което правя, повече е до едно приятелско мерси. Е, понякога и се плаща по нещо, но то е когато се налага я лагер да се сложи, я някой друг чарк.

       – Ако някой ти поиска съвет, какъв велосипед да си купи сега, какво би му казал?

       – Лично аз съм с убеждение, че българският „Балкан” е легенда, незаменим е, а и лесно се поддържа.

       – Гледам по двора има и мотоциклети.

       – Ами опитвам се да чепкам и по тях. Все гледам да услугвам, да не върна човек, ако возилото му може още да поживее.

       – Ти лично моторист ли си?

       – Да, и то от 1950 година. Карал съм холандски „Каптел”, имал съм и „Балкан”.

       – Ами с возила на 4 гуми как си?

       – На четири гуми съм от 1966 година. Имах един „Трабант”. Подиграват се сега с тази марка, но за мен е перфектна машина. Карал съм трабантчето по 10-12 часа без прекъсване. Сега съм на стара жигула, но тя ми е вече колкото да ходя на лозето.

       – Вярно ли е, че баща ти Томан е бил на сватбата на цар Борис III?

       – Да, добре си разбрал. Баща ми е бил войник в Горна Джумая, сега Благоевград. Бил е нещо като началник. Специално за сватбата на царя била избрана представителна част, в която попаднал и той. Тогава такива представителни части е имало от всички големи военни поделения в страната. Частта с баща ми била отведена в София. Месеци наред до сватбата удряли нозе в тържествени маршировки. Дали им и парадни облекла, шапки с обръчи, бели ръкавици, бели колани, нови панталони и куртки. Присъствали на церемонията, а после и за тях имало празнична трапеза, отрупана с добро ядене, че и по някоя чаша вино.

       С това обаче не свършила службата на тате. По време на Втората световна война го взели запас. Първоначално служил в Пловдив в част, чиято задача била да открива и следи за прелитащи самолети и да ги разпознава по отличителните им белези и най-вече тези от Англия и Америка, идващи да бомбардират София и други градове. Със същата мисия, вече с чин подофицер, е служил и в Македония. Иначе тате бе кротък човек. Занимаваше се със земеделие, а имаше и години, в които с два вола и голяма каруца смъкваше дървен материал от Пирин планина.

       – Съпругата ти Руска е от Добрич. Как чак там я намери?

       – Не съм я намерил там, а всичко се случи в Кресна. Брат й Йордан, който ми стана шурей, служеше като лейтенант в Кресна и бе на квартира със семейството си близо до нас. Роди им се дете и сестра му Руска дойде от Добрич на гости и остана да им помага. И какво да се прави – съдба. В Кресна току-що в къщите се беше появило електричеството, а в дома, където бе квартирата на лейтенанта, токът спира. Аз имах малко познания по електричеството и отидох да видя какво-що. Понадникнах с отвертката тук-таме и светна, като през цялото време и Руска се въртеше като помощник край мене. Светна в дома, а като че и у мене нещо просветна, а сигурно е просветнало и у нея, че започнахме да се виждаме и така хватката стана. Тогава с мотора стигнах чак до Добрич.

       Станахме с Руска семейство, сдобихме се с деца. Синът ни Йордан обаче се помина твърде млад, а беше много добро момче, поработи и като началник по снабдяването на предприятие „Енергоремонт” в Кресна. Дъщерята, Бог да я поживи, е с лесотехническо образование. Чрез тях ни се появиха снаха и зет, после внучетата Зорница, Виолета, Петя и Росен, които вече поотраснаха, имаме и правнучета – Виктор, Стоян и Борислава.

       – Каза, че връзката ти със съпругата ти Руска донякъде е припламнала от електричеството.

       – Така е. Имам завършен курс по радиотехника, а там се изучават и токовете. Това беше още 1952 година. Оправял съм всякакви радиоапарати и на акумулатори, а и на ток. По време на войната в цяла Кресна имаше 2-3 радиоапарата, а като първи с радиоапарат бе Васил Гигов, който е с много заслуги по развитието на Кресна. После се появиха и други, предимно от немските „Филипс”. Истински бум настана при появата на българските радиоапарати „Родина” и „Пирин”. Преди тях обаче предимството бе на високоговорителите , наричани „малкото радио”, произвеждани от завод „Гроздан Николов” в Благоевград. Търсеха ме да оправям радиа не само из Кресненско, но и из съседната община Струмяни.

       – Изработвал си и мебели.

       – Да. Дървото не ми е чуждо, усещам го и мисля, че и то има в някаква степен душа. Работил съм с чам, явор, орех, акация. Знам кое за какво става. Поработих 11 години в промкомбинат „София” в Кресна. Правил съм мебели, и то повечето на ръка, че тогава я нямаше сегашната прецизна техника. Правил съм гардероби, бюфети, шкафове, а и библиотеки. На мода през 50-те години особено станаха библиотеките, че хората купуваха и четяха книги. Правил съм библиотеки и на кресничани, а и на офицери, служещи в полка, включително и на тогавашния му командир генерал Момеков. Откъм гърба слагахме шперплат, но в лице мебелите все бяха от здрави и масивни материали.

       – Всичко това е в минало. А сега вече на 86 лазарника какво ти изпълва дните?

       – Все се намират занимавки. Ползвам един съвет на един стар пътищар, казваше се Васил Бинев. Работеше по поддръжка на пътища на местното Горско стопанство. Отминал бе отдавна годините за пенсиониране, но не се пенсионира и от Горското го държаха, че нямаше къде да отиде. Та той казваше: „Не мога да се пенсионирам, че Онзи горе това и чака и ще рече: „Ой, бай Василе, ти вече нищо не работиш, няма никаква полза от тебе, я да те прибера”.

       – И какви занимавки си намираш?

       – Ами имам 1,5 дка лозе с известния тук сорт „Керацуда”. Режа, копая, пръскам срещу болести и вредители, бера грозде, правя вино и ракия.

       – А пийваш ли?

       – Всеки Божи ден не съм под 300 грама вино. Такова количество хората казват, че е полезно за тялото, а и за сърцето. И сигурно са прави, че макар моето сърце да е болнаво от 1952 г., вече ме изкачи на кота 85.

       Но какво и що още в деня? Имаме си дворно място със зеленчукова градина: садим домати, пипер, боб. Но и това не е всичко. Виждаш из двора стари велосипеди, останки от велосипеди, чаркове от мотоциклети. Да си кажа право, не ми се вече работи, но не мога да отказвам. Няма ден, в който да не ми дойде човек за услуга, дори и гума на велосипед да му залепя, или не могъл да си оправи скъсала се или просто откачила се верига. Оправям мотори, сменям болтове и гайки, все гледам да поддържам живота на все още годни за каране мотоциклети и велосипеди. Като върша такива неща, това все пак е движение, а движението, както казват старите римляни, поддържа здравия дух в здравото тяло.

       – И само с това ли го поддържаш?

       – О, не. Имам ли възможност, карам и велосипед. Докторите препоръчват човек да прави на ден по 6-7 хиляди крачки пеша, но нямам възможност, а и домързява ме да им спазвам този съвет. Виж това, от което най-няма нужда здравото тяло и каквото ми приписват, го спазвам, и то с лекарства. Още от 1952 година съм се сприятелил с аптеките. Лекарствата, казват, че не лекуват, но поддържат здравето, като възпират болестите, та виждаш, че съм я докарал до 85, а и с надежда за още път напред.

       БОРИС САНДАНСКИ