Американският университет в Благоевград се разделя с 9-ия поред в историята на университета президент. Завчера това обяви последният по ред титуляр на поста – д-р Стивън Съливан. Икономистът го направи открито, очи в очи с преподавателите и администрацията, с които са колеги в частния вуз вече 21 години. По типичния за него дискретен начин д-р Съливан обясни, че напуска само поста, но не и университета, а го прави, защото много му липсвала преподавателската професия, поради което наесен смятал отново да се върне към икономическите дисциплини в АУБ. Малцина си спомнят всъщност, че д-р Съливан хвърля оставка като административен ръководител на АУБ не за пръв, а за втори път. Преди 2 години той го направи в качеството му на заместник-президент на АУБ, когато начело на вуза беше предшественикът му Страцимир Кулински. Тогава д-р Съливан използва същия довод – липсвала му преподавателската дейност. Заедно с него първия път оставка подадоха още деканът на преподавателите Лусия Майри, шефът на катедра “Журналистика и масови комуникации” проф. Мелоди Жилберт и съпругът й проф. Марк Волеман и др. За разлика от колегите си, д-р Съливан не само остана в университета като редови преподавател, но и малко по-късно изненадващо забрави плюсовете на учител по икономика и прие да заеме мястото на позорно изгонения Кулински. Назначението му бе обявено от настоятелството на университета, придружено с впечатляваща визитка: дългогодишен член на общността на АУБ, започнал своята кариера в университета през 1998 г., служил като преподавател, декан на преподавателите и първи заместник ректор по академичните въпроси, доказан и уважаван администратор с богат опит в управлението и развитието на академичните програми, както и набиране на студенти, носител на докторска и магистърска степен по икономика от Уисконсински университет, Мадисън, и бакалавърски степени по икономика и политически науки от университета Райс, и т. н. Вече като президент на АУБ д-р Съливан разказа, че когато дошъл за пръв път в България, бил леко неуверен, понеже това била първата страна зад “желязната завеса”, която посещавал. “Посещението ми беше скоро след хиперинфлацията и икономиката беше в не особено добро състояние. Всяка малка площ на открито около всеки блок в Благоевград беше засадена със зеле. Помислих си: “Тези хора наистина се страхуват от глад през зимата”. Оттогава България постигна огромен прогрес, може би по-голям, отколкото повечето българи биха признали”, спомни си д-р Съливан. 19 години по-късно, когато пое ръководството на вуза, благоевградчани вече не гледаха зеле пред блоковете си, а вместо съществуващото през 1998 г. само ” студентско общежитие университетът разполагаше вече с 3 такива, ултрамодерен студентски център, библиотека, театър, спортен комплекс и др. И д-р Съливан започна да надгражда. За 2 г. той направи много за щатския вуз, дори ако като заслуга му се припише само фактът, че успя да оправи финансовите бакии на предшественика си и да стопира започнатата от Кулински реформа със съкращения. Но Съливан направи и други неща. Той инициира ежегодна церемония по отличаване на най-големите дарители на университета и връчи първите отличия на Дими Паница /посмъртно/ и на съпругата му Ивон, които бяха финансовият гръб на АУБ години наред. Второто високо отличие бе за фондация “Америка за България”, която от 2009 г. досега е дарила над 22 млн. лв., отделно финансира общежитие “Скаптопара III и Студентски център “Америка за България”. Д-р Съливан откри още нова програма на Американския университет – Rising Impactors, която ще подкрепя финансово зрелостници, които с делата си са допринесли за положителна промяна в своята общност, и ще им даде шанс да получат качествено образование, така че да продължат да бъдат носители на позитивна промяна в обществото. “Ентусиазиран съм за новата стипендиантска програма, която ще даде възможност на ново поколение от млади лидери на България, носещи духа на промяната, да получат качествено образование, което да им помогне да трансформират обществото. Аз вярвам, че те са хората, които имат потенциала да направят България още по-добро място за живот и развитие”, обяви на представянето на програмата д-р Стивън Съливан. Негова бе и инициативата за организиране на безплатно обучение по английски език за журналисти. Както и за образователната програма “Лидерство и иновации за устойчиво развитие”, разработетена от АУБ съвместно с Асоциацията на производителите на безалкохолни напитки в България. Междувременно д-р Съливан разряза символично и няколко торти – освен традиционните за прием на първокурсниците и на студентските олимпиади, които всяка година се организират от вуза, той забоде нож в тортата, с която отбеляза в център “Илиев” 15-ата годишнина на своята Executive MBA програма, както и годишнина от построяване на първото общежитие в Скаптопара, и т. н. На по-големите торти неизменно до него имаше и втори нож – държеше го бившият президент Росен Плевнелиев, назначен, незнайно по чия инициатива, за посланик на АУБ. И макар че и до момента няма никаква яснота колко точно студенти е успял да привлече Плевнелиев към АУБ и колко спонсори да намери. Съливан бе още домакин на приема по повод годишната среща на Борда на настоятелите на Американския университет в България и на два поредни коктейла за благоевградските големци. Само преди няколко седмици, на последния прием, наред с тривиалните благодарности към благоевградските домакини, които приемали много добре АУБ, д-р Съливан успокои колегите си, че вузът няма намерение да се мести нито в Румъния, нито в Италия или Стара Загова, каквито слухове вървят напоследък. И понеже от различните отдели в университета в неофициални разговори неизменно твърдят, че вече никой не се притеснява за работата си, студентите стигнаха максимума си от основаването на университета през 1991 г., а и няма глад за преподаватели, въпросът защо д-р Стиван Съливан напуска президентския пост увисва с още по-голяма сила. Мълчат и студентските форуми, които иначе имат обяснения за всичко, случващо се в АУБ, вдигат рамене и преподавателите, и администрацията. И понеже когато липсва звучаща достоверно информация, на ход идват догадките, в случая те са две. Първата е особеност на характера – има хора, които действително предпочитат вместо да са първи на село, да са последни в града, тоест не е изключено д-р Съливан действително да мечтае за едно спокойно преподавателско бъдеще, вместо да ръководи удин университет в 1000 студенти, 70 преподаватели и 300 администратори. Другата възможна причина са финансите, които все пак не са чак толкова “розови”. В последния финансов отчет на вуза за 2017 изрично е записано, че университетът продължава да се издържа самостоятелно, но има спад по почти всички показатели. Например нетните приходи от студенти за същата година са 12,906 хил. лв., което е намаление с 1% спряво 13,082 хил. лв. през 2016 г., приходите от даренията за 1 г. са намалели с 16% – от 8,303 хил. лв. през 2016 г. на 7,001 хил. лв. през 2017, намаление има и при общите приходи от нестопанската дейност на вуза – от 21,611 на 21, 166 хил. лв. Като цяло през 2017 г. университетът е реализал 239 хил. лв. нетни финансови приходи, докато през предходната година те са били 579 хил., тоест повече от 2 пъти повече. Не стоят обаче много добре и нещата с даренията – за 2017 г. те са 2,43 хил. лв., докато през 2016 г. са били близо 3 пъти повече – 6,2 хил. лв. Така в крайна сметка наистина ще се окаже, че ако не е любител на българските поговорки, то д-р Съливан си тръгва по същата причина, поради която си заминаха и предшествениците му – парите. Изключение може би прави само първият президент на АУБ Ед Левърти. Той пое ръководството на вуза през първите 2 г. от основаването му – от 1991 до 1993 г. По негово време АУБ получи безвъзмездно сградата на Партийния дом в центъра на града – за учебния процес, и хотел “Волга” – за общежитие, та поне откъм база университетът бе уреден. Левърти си замина така, както и дойде – тихомълком. Години след напускането му се заговори, че той е бил човек на ЦРУ, пратен да направи база на щатското разузнаване в източноевропейска България, а помощникът му Бил Портър му бил пратен за дясна ръка заради миналото му на ръководител на програма за обучение на военни кадри в Ороно, щата Мейн. Следващият президент беше докторът по психология Джулия Уоткинс, която пристигна от САЩ само за 4 месеца, но остана 10 години. По нейно време спонсорите от САЩ изляха сериозни суми в университета. Основните бяха Американската агенция за международно развитие (USAO) и фондация “Отворено общество”, свежи пари вкараха и други неправителствени организации, както и частни дарители. Благодарение на спонсорските АУБ премина без особени сътресения през двете български кризи през 1993 г. и 1997 г. и нещата останаха във възход чак до 2000 г., когато за пръв път в АУБ падна броят на студентите. От около 1100 те изведнъж се стопиха до 650 и няколко поредни години останаха все толкова. Основната причина за това бяха таксите от около 600 долара, които малцина можеха да си позволят. Притисната от липса на пари, на десетата година от престоя си в Благоевград Уоткинс си събра багажа си, забра и съпруга си Денис, който живееше в Благоевград с нея, и се върна във Вашингтон.. Третият президент на АУБ Рейнолд Блум остана в Благоевград само 18 месеца. Той пристига през 2003 г. с имидж на колекционер на стари часовници, бивш футболен защитник, собственик на имение в Чили и на ранчо в Централен Ню Йорк и слабост към бингото. По негово време ААМР му отпусна допълнително $ 5млн. за започване на строителството в “Скаптопара”, университетът откри филиал в София и изведнъж, без всякаква логична причина, Блум подаде оставка и бордът взе, че му я прие. На сбогуване президентът каза, че искал да си отглежда коледни елхички в Ню Йорк, но малко по-късно стана ясно, че всъщност срещу него е имало серия от сигнали за психически тормоз над служители в АУБ, в резултат на който 40 българи са били принудени да напуснат, както и че междувременно Блум е бил уволнен и от Държавния университет в Ню Йорк поради неумение да работи в колектив. Майкъл Истън оглави АУБ през 2005 г. – дойде през септември заедно с резкорден брой от 300 първокурсници и с личната му прогноза, че до 2008 г. в университета ще учат общо 1600 студенти. Годишният бюджет на вуза от $9 млн. обаче се оказва недостатъчен да поеме нарастващия брой студенти и Блум реши да напълни хазната, като бръкне в джоба им. Това доведе през 2007 г. до първия в историята на университета протест срещу поисканото им капаро от $150 за легло в студентските общежития. Младежите опънаха плакати в знак на протест и настояха да им бъде отговорено в чия сметка ще трупат лихви парите им през цялото лято, както и защо годишната им такса се увеличава с 6%, което я прави над 7000 долара. В резултат д-р Майкъл Истън обявяви, че се оттегля от поста: дошло му време за пенсия, изморил се от 38 години работа и т. н. През август 2007 г. в Благоевград пристигна Дейвид Хюуайлърдоктор по английски език и литература от Калифорнийския университет в Дейвис, бивш президент на Американския университет в Нигерия и в Централна Азия. При идването му външното финансиране от ААМР бе спряло напълно и АУБ беше на издръжка главно от таксите и малко от дарения. За да привлече повече студенти, вузът пробва да ги облекчи финансово – освен да раздава стипендии, той реши да помогне семействата на първокурсниците, които изпитват затруднения от финансовата криза, и им опрости 1/5 от академичната такса за първата им година на обучение. Времето на Хюуайлър бе свързано с много дарения – студентът на АУБ Елвин Гури, основал след завършването си успешна финансова компания, започнва да прави ежегодни дарения на АУБ по $500 000 и 1 млн., 2,5 милиона долара постъпиха от завещанието на Ани Чапрашикова, милиони се събраха още от фондация “Нандо Перети”, от попечителите Филип Бертерат и Мариан Келър, от Дими Паница и много други. Хюуайлър нямаше от какво особено да се оплаква, затова през 2010 г. той дори прие предложението на настоятелството да продължат договора му в Благоевград до 2016 г. Прие, но без да си направи сметка, че ръководи студенти – будни млади момчета и момичета, които си знаят правата и силата. През февруари 2012 г. те скачиха срещу президента, след като той се опита да въведе такса от 700 долара за храна, която студентите задължително трябвало да вкарат по картите си и да ги харчат в мензата или някое от барчетата на университета, както и срещу планираното увеличение със 100 долара на таксата за издръжка на клубовете. Над 300 студенти организираха шумно шествие в града с плакати и вувузели. Президентът се огъна пред младежкия гняв и … подаде оставка 2 години преди изтичане на втория му мандат. На 1 септември 2012 г. АУБ отново отвари врати с нов президент и това отново бе Майкъл Истън, който 5 г. по-рано си беше отишъл в САЩ, за да кара спокойни пенсионерски години. Вторият път Истън остана 2 г. През тях успя да увеличи семестриалните такси с 5%, таксата за общежития с 2%, таксите за различните дейности с 4%, намали избора на храна в мензата, отряза персонала в барчетата и столовата от допълнителен труд, за да не им плаща повече пари, та дори сложи билярдна маса в кафенето на центъра, за да идвали повече студенти и да си качват оборота на барчето. Замина си много набързо: пак с обяснението, че мечтаел за спокойни старини. След него дойде велосипедистът Кевин Апегрен. АУБ го посрещна “на червено” с $1.2 млн., орязаното финансиране от асоциацията ASHA, 100 първокурсници по-малко и рекорден брой студенти, взели отпускно, за да изкарат есенния семестър в друг университет извън България. Завариха го и сериозни заеми. През последните месеци от краткото си управление президентът Аспегрен дори не идваше на работа, а предпочиташе да обикаля с планинския си бегат екзотични масиви. После дойде първият българин – Страцимир Кулински, който направи и най-много поразии. Появи се през януари 2016 г. с високи амбиции, нулева толерантност към околните и странни виждания за личните си харчове, които може да си позволи на гърба на университета.Опита се и да направи съкращение на персонала, като междувременно призова всички, работещи в АУБ, да дарят лични средства. Накрая студентите го сгащиха с 50 неудобни въпроса и Кулински бе изгонен от настоятелството – ама така, че в момента никой от вуза не поддържа връзки с него и никой не го знае какво и къде работи. И точно в края на принудително прекъснатия му мандат д-р Ст. Съливан изненадващо получи позив да се откаже от високия пост заместник-президент на университета и да стане редови преподавател. По този повод студентите обнародваха в сайтовете си бизнес притчата “Как Мравката загуби мотивация за работа”. Ето как звучи тя: “Всеки ден малката Мравка пристигаше рано на работното си място и започваше да работи. Произвеждаше и беше доволна. Шефът – Лъвът, обаче се учудил, че Мравката работи без надзор. “Ако тя произвежда толкова без надзор, не би ли могла да произвежда повече, ако е под нечий надзор?” – замислил се той. Така той нае една Хлебарка, която имаше голям опит като надзорник и изготвяше чудесни доклади. Първото решение на Хлебарката бе да въведе контрол на достъпа за Мравката. След това на Хлебарката й бе нужна секретарка, за да й помага с изготвянето на докладите и тя нае един Паяк, който освен с архивите, се занимаваше и с контрол на телефонните разговори. Лъвът бе очарован от докладите на Хлебарката и я помоли и за графики на производството и анализ на тенденциите, за да ги представи на срещи, специално организирани за тази цел. За тази цел на Хлебарката й купиха компютър, лазерен принтер и бе наета една Муха, която да ръководи отдел информатика. Мравката, доскоро продуктивна и весела, бе отчаяна от толкова хартии и срещи, които отнемаха цялото време! Лъвът стигна до заключение, че е дошъл моментът да се създаде длъжност отговорник за сектора, където работеше Мравката. Постът бе поверен на един Щурец, чието първо решение бе да закупи килим и ергономичен стол за бюрото си. Новият отговорник, Щурецът, също имаше нужда от компютър и асистентка (която взе от предната си служба), за да му помага да подготвя стратегическия план за оптимизиране на работата и да контролира бюджета за сектора, където работи Мравката, която на този етап вече не се забавляваше и с всеки изминал ден се ядосваше все повече. По същото време Щурецът убеди Лъва за абсолютната необходимост от проучване на средата. След като проучи работната натовареност, Лъвът забеляза, че секторът на Мравката не произвеждаше вече колкото преди. Той нае един Бухал – известен консултант, да осъществи одит и да предложи решения. Бухалът изкара три месеца в офисите и направи огромен доклад, в няколко тома, със заключението: “Има много персонал в това предприятие.” И – познайте първо кого уволни Лъвът? Мравката, естествено, защото тя “проявява липса на мотивация и конфликтно поведение”. Завчера “мравката” Ст. Съливан пусна кормилото на АУБ – доброволно. Много вероятно е да й е писнало от лъва. Кой поема руля ще стане ясно другия месец. ВАНЯ СИМЕОНОВ
Джулия Уоткинс изкара най-много време в АУБ – цели 10 г.
Дейвид Хюуайлър подаде оставка “по лични причини” след първата голяма стачка на студентите
Майкъл Истън успя да изкара 2х2 години, и всеки път си тръгваше с уверението, че отива да се пенсионира
Рейнолд Блум си замина набързо без обяснения, после се оказа, че просто бил уволнен
Кевин Аспегрен завари вуза в доста критично финансово състояние и едва издържа 1 г., за да обяви оттеглянето си
“Защо да не превърнем Благоевград в малък Оксфорд”?
“Трудно е да се намери герой в създаването на АУБ. Това е една история без герой. Вместо това, в нея има стотици, ако не хиляди хора, които просто са чули за една “завладяваща и силна” идея, харесали са я и са искали да помогнат за нейното осъществяване”, пише в статия през 2011 г. преподавателят по политически науки в АУБ Робърт Филипс. “Няколко души могат да сътворят нещо голямо”, казваше Дими Паница. Да, хората са от изключително значение. Много хора пък могат да сътворят нещо наистина голямо. Добавете към това малко късмет и ето – получавате един университет. Трудната част обаче е да направите така, че тези хора да са наистина важни. В Американския университет в България те намериха нещо, което ги вдъхнови. Може би не са виждали бъдещето; може би са виждали само малки части от него. Но това не е от значение, защото все пак са го видели и са действали на момента. Елиана Масева за първи път чува за идеята за създаване на Американски университет в България през есента на 1990 г. на среща на членовете на демократичната опозиция. По това време тя е лидер на временния изпълнителен комитет на Благоевград, град в Югозападна България с близо 70 000 жители, на около 100 километра от София. “Идеята за университет, който да бъде лидер в промените и реформите в образователната система, беше много нереалистична по това време”, спомня си Масева. Не е ясно как изобщо се появява такава концепция. Никой не си спомня на кого точно хрумва идеята за подобна институция. Ако се налага да се посочи определен човек, повечето биха казали – Джон Мензийс, културен аташе в Американското посолство в София. Други биха посочили Георги Прохаски, изпълнителен директор на фондация “Отворено Общество” – София. Една от най-рано документираните идеи е от ноември 1990 г. във Великото народно събрание. Със своето предложение за американски университет в Югоизточна Европа Богдан Атанасов се надява, че такава институция би позволила на хората от региона да се обединят около жаждата си за знания. Атанасов, който по-късно преподава английски език в университета, вижда как идеята му се реализира, когато стипендиите на фондация “Отворено oбщество” довеждат първите албански и румънски студенти в Благоевград. Масева за първи път се среща с Джон Мензийс в американското посолство, за да обсъдят идеята и да планират осъществяването й. Мензийс, енергичен американски дипломат, е известен и уважаван сред опозицията по това време. “Мензийс, разбира се, беше движеща сила в създаването на АУБ”, отбелязва Дими Паница, който по-късно става член на настоятелството на АУБ. “Почувствах, че Благоевград беше много добро място за институция, която би допринесла за стабилизацията на Балканите в дългосрочен план”, казва Масева. “Също предполагах, че тази инвестиция ще помогне и на Югозападния университет и ще служи за пример с нови образователни методи и практики. Не на последно място, ще съживи града – с два университета и много млади хора. Ще помогне на икономиката и на търговията. Казахме си “Защо не превърнем Благоевград в малък Оксфорд?”. Може би мечтите ни са били прекалено смели, но определено сме мислели в правилната посока”. Докато групата на Масева работи, за да финализира офертата за създаването на университета в Благоевград, фондация “Отворено общество” – София, консултирана от Джон Мензийс, прави проучване. То показва, че САЩ може да участва в проекта чрез консорциум от институции или една по-голяма институция. Разбирайки това, Мензийс се опитва да намери подкрепа за проекта. Той се свързва с представители на университета в щата Мейн (САЩ), който е един от първите, приел български студенти по програми за обмен. Междувременно, групата от Благоевград разбира, че им трябва повече подкрепа от българското общество. Желю Желев, първият демократично избран президент в България, дава благословията си от самото начало. “Всички знаехме, че българите се нуждаеха от различен политик, с различно и много по-освободено мислене. Политиката ни по това време беше да отворим България за света. Фактът, че обучението (в новия университет) ще бъде на английски, бе изключително важен, вземайки предвид широкото му приложение в политиката и търговията”, спомня си Желев. Джордж Сорос подкрепя идеята финансово още в самото й начало. Друг поддръжник е Сол Полански, който по-късно става председател на американското настоятелство на АУБ и на първото обединено настоятелство на университета. За мнозинството Полански е най-подходящият човек за тази позиция. Като американски посланик в страната между 1987-1990 г. той си е изградил репутация на добър и честен приятел на България. Статутът му тук е такъв, че неговият ангажимент към проекта кара много българи, включително Масева, да повярват, че временната на пръв поглед идея ще се реализира. Дими Паница, български емигрант, който се прочува в света на журналистиката, се включва с цялото си сърце, помагайки за реализацията на проекта и е страстен поддръжник на АУБ през целия си живот. Представителите от университета в Мейн също започват да приемат идеята. В средата на есента на 1990 г. Дейл Лик, президент на университета, пристига в България и се среща с Мензийс и останалите, които подкрепят университета. Идеята напредва в България. Междувременно екип от университета в Мейн е изпратен в края на март 1991 г. да прецени възможността за участие в проекта. Този екип включва Ед Левърти, който няколко месеца по-късно става първият президент на АУБ. Визитата включва срещи с новосформирания български инициативен комитет (чиято цел е да помогне за създаването на университета), с официални лица от правителството, парламента, американското посолство и пътуване до Благоевград, за да се разгледат възможностите за бъдеща база. Впечатлени от чутото и видяното в България, пратениците от Мейн се завръщат в САЩ, като защитници на идеята и започват да убеждават президента Лик, който се интересува от интернационализирането на университета в Мейн. Боб Уудбъри, съветник на университета в Мейн, споделя тази гледна точка – и това го прави мъдър и ценен съратник на каузата АУБ в американската институция. До 29 май хората от Мейн изработват план за действие, който трябва да послужи като проект. Планът е налице и лятото започва. Идва време за съставянето на американската част от екипа, която всъщност ще създаде АУБ. Тъй като университетът в Мейн е отговорен за тази част от плана, административният екип е съставен от хора от институцията. През 1991 г. България с малкото си общество от емигранти е извън картата на повечето американци. Въпреки това, с много малко изключения, създателите, преподавателите и поддръжниците на АУБ нямат никаква връзка с България. “Нямах абсолютно никакви познати в България преди да пристигна тук”, казва Дейвид Фланаган, бизнесмен от Мейн, който по-късно става член на настоятелството. Вместо това други неща ги мотивират да станат част от идеята. Някои от тях дори стават част и от България. “Усещахме бъдещите възможности”, казва Левърти. Той се премества тук заедно с жена си Роберта и децата си. Роберта Левърти става част от екипа, а впоследствие започва да преподава. Стив Кени е американец от Мейн, работещ по това време за финансовия отдел на университета в Мейн. За него Амерканският университет в България не е само професионално предизвикателство. Кени, който става финансов директор на АУБ, признава: “Влюбихме се в цялата идея”. Пола Далзел-Кени потвърждава: “Имахме възможност да започнем да градим нещо от основите – падането на Берлинската стена, разпадът на Съветския съюз и отварянето на Източна Европа. Беше много вълнуващо да сме в центъра на събитията. За нас, двама души от Мейн, тази възможност беше наистина невероятна”. Почти цялата администрация е събрана. Левърти си спомня разговор с колега, който му казва: “Ще ти трябва един Радар О”Райли”, имайки предвид герой от популярното телевизионно предаване MAS*H. “Ще ти трябва някой, който може да прави всичко”. Няколко дни по-късно Левърти среща Бил Портър, който контролира програма за обучение на военни кадри в Ороно, щата Мейн. Портър, пенсиониран подполковник, е безценен със своите логистични познания. Всичко около него си идва на мястото. Освен че е запомнен с директния си подход към всички проблеми, Портър остава в историята и като човекът, направил първоначалния надпис “American University in Bulgaria” (Американски университет в България). Той лично изрязва буквите от стиропор. Портър също прави понички за българските си колеги, години преди да се появят на пазара. Паулин Портър, която “помага във всичко” през първата година, и техните две деца също се включват в екипа на АУБ. Основната група е събрана и се очаква членовете й да пристигнат в края на юни – началото на юли. Следващата стъпка е проста – да се създаде университет за около 60 дни.
Представители на Благоевград лобират, за да осигурят дом на АУБ
