Здравка Стефанова Христова-Баба Маца е родена на 27.09.1924 г. в село Падала, община Рила. Била е ятак на Рило-Пиринския отряд “Коста Петров”. Участва като редови боец в първата фаза на Втората световна война. След завръщането си от фронта първо работи в Рила, а през 1953 г. се мести в Станке Димитров /днешна Дупница/. Работи като организатор в Червения кръст, в пенсионен отдел, откъдето се и пенсионира. Секретар е на Съюза на ветераните от войните в Дупница.

  • Г-жо Христова, тази есен ще навършите 95 години. Нека се върнем назад във времето. Родена сте в китното село Падала, община Рила. С какво си спомняте детските си години?
  • Родена съм на 27.09.1924 г. в село Падала, община Рила. Бяхме бедно, но добро семейство. Имах двама братя и една сестра, заедно с родителите ни работехме на полето, за да си изкараме прехраната. Родителите ни никога не са се карали. Татко ни учеше да бъдем добри към съседите си. Винаги ни казваше: “Когато срещнете човек на пътя, винаги му казвайте добър ден, дори и той да не ви отговори, ще му стане приятно. Винаги помагайте на хората, когато имат нужда”. Аз и днес, въпреки че съм на тези години, винаги съм готова да стана и да помогна на човек. В село Падала завърших прогимназия и гимназия.
  • На 17-годишна възраст започвате да помагате на партизаните. Откъде идва това интересно име Баба Маца?
  • Моят брат Васил Христов-Бойчо беше партизанин в Рило-Пиринския отряд “Коста Петров”. Моята задача беше да нося каквото трябва на определено място в гората и на определен човек, който го носеше където трябва. А прозвището ми Баба Маца ми го измислиха партизаните, за да не разберат истинското ми име от полицията.
  • Но сте била арестувана от полицията. Как се отнасяха по време на разпита и имаше ли издевателства върху Вас?
  • Когато ме арестуваха, ми сложиха белезници и ме заведоха в участъка. Там ми подадоха един лист с написани имената на мои другари. Попитаха ме дали ги познавам, но аз не издадох нито един от тях. Силно възмутени от моето поведение, един от разпитващите ме удари с дясната си ръка и ми изби един преден зъб. Потече ми кръв, болките бяха силни, но аз не произнесох и звук. Другият полицай ми даде парцали, тогава нямаше носни кърпички, за да си попия кръвта. След това ме държаха два дни в ареста и ме интернираха в село, близо до Търговище. Там бях няколко месеца, като ме освободиха, дойдох в Дупница при едно семейство, мои познати. Започнах работа в тютюневите складове в града. Работех по 8 часа на ден, но условията бяха тежки. Никой не го интересуваше дали имаш нужда от храна или не. Разбирах се много с жените, с които работех там. Бяхме задружен колектив и съм с отлични впечатления от тях. Аз продължавах да помагам на партизаните и се налагаше един-два пъти в седмицата да излизам от града преди полицейския час. Тогава майсторът, който ни ръководеше, идваше при мен и ми казваше: “Време е!”. Това беше нашата парола. И така постепенно влязох в дупнишкия партизански отряд “Коста Петров” с командир полковник Васил Демиревски-Желю.
  • Вие сте била младо момиче, на 20 години, животът е бил пред Вас. Кое Ви провокира да го направите?
  • У мен никога не е имало страх. Точно заради това че бях млада, на 20 години, реших да отида да воювам, никой не ме е карал насила, това си е било мое решение. Когато командирът на полка Васил Демиревски-Желю ни строи, ни каза: “Които са тук двама братя, да се спазарят кой от вас да остане. Който е семеен и му се е родило скоро детенце, да си ходи, който е под 20 години, да си ходи, защото ние не отиваме на манифестация, а отиваме на война. Но никой от нас не си тръгна и останахме в строя.
    И за миг не съм се замислила да напусна строя. Аз бях избрала своя път… и станах доброволец в Трети гвардейски полк. Основното ядро на полка беше от партизани и ятаци на дупнишкия партизански отряд, а командир на полка беше Васил Демиревски – командирът на дупнишкия партизански отряд. Взводен командир ни беше Иван Гатев от с. Рила, а ротен Генчо Бичаков от с. Овчарци. Опитни военни ни провеждаха обучението.
  • Вие сте била редови боец в първата фаза на Втората световна война. Разкажете нещо от този период на живота си?
  • Когато бях по-млада, ги сънувах, но съм сигурна, че до края на живота си ще помня още тези дни – превземането на връх Ястребец и кота 711. Щурмовата група под ръководството на дружинния командир капитан Лазар Лазов-Велко проведе първата атака. На 29 октомври 1944 г. придаденият към полка дивизион започна артилерийска подготовка. Рано сутринта гвардейската щурмова група се понесе с мощно “Ура” към върха. Немците сякаш бяха онемели. Ние стигнахме билото на връх Ястребец и започнахме ръкопашен бой с немците, които се биеха отчаяно. По това време по телефона командирът Лазар Лазов-Велко докладва на командира на полка, че връх Ястребец е овладян, но немците контраатакуваха и превзеха върха, по-голяма част от щурмовата група загина, а командирът ни Лазар Лазов-Велко бе тежко ранен. Тогава командирът на полка докладва на командира на дивизията и реши да поведе лично новата щурмова група на 30 октомври 1944 г. за превземане на върха. И така, смело напред, ние напредвахме към върха и проникнахме в окопите на врага. Немците излязоха от окопите с развети бели знамена, което означаваше, че се предават, но това беше измама. Защото, когато ние се доближихме до тях, те бързо залегнаха и откриха огън. Командирът на полка бе тежко ранен. Почти цялата група бе унищожена. И така ние, бойците от Трети гвардейски полк под командването на новия командир на полка полковник Борис Ташев, след няколкодневни атаки и контраатаки смазахме укрепената линия на хитлеристите. В резултат на това ние открихме пътя към град Бояново и на 8 ноември полкът с щурм през река Морава превзе Бояново. Немците се оттеглиха на запад към албанските планини. В бойните действия загинаха общо 55 доброволци и командирът на полка полковник Васил Демиревски-Желю. След като се върнах от фронта, се върнах в Рила и започнах работа в завода за производство на мебели “Велилак” като работник. След като смениха кмета на Рила, новият ме извика на работа в общината, но преди да ме назначи, беше събрал ръководството на общината, за да им каже за мен. А те са му отговорили: “Хайде доведи Дивото!”. Кметът им отговорил: “Това Дивото беше в нелегалната борба, това Дивото беше на фронта и всичко работи. Тогава ще гласуваме за нейното назначаване”. А те му отговорили: “Имаш право на два гласа, няма да гласуваме. Нека да дойде”. И така бях назначена в общината на гр. Рила като чиновник. След това дойдох в Станке Димитров /Дупница/, беше през 1953 г., и започнах работа в Червения кръст. Бях организатор и работата ми се състоеше в укрепване на дружеството и работа с младежта. През социализма много се работеше с младите хора. Тогава те бяха ангажирани. Самата държава полагаше грижи за тях. Ходеха на кръжоци, ходеха на бригади. След това работех в пенсионен отдел и от там се пенсионирах.
  • В разговора ни усещам носталгия по отминалото време, но за много хора това беше време на тоталитаризъм?
  • Това беше време, когато нямаше хора, които да просят по кофите. Нямаше безработни, когато завърши човек образование, независимо какво – средно, полувисше или висше, веднага го разпределяха на работа. В Дупница работеха заводи, заплатите се изплащаха редовно. Имаше уважение между хората. Учениците имаха уважение и респект към своите учители. Образованието и здравеопазването бяха безплатни. Хората си помагаха един на друг. А сега не е така. Много неща се промениха. Днес е време на демокрация, но дали е така?
  • Вие сте секретар на Съюза на ветераните от войните в община Дупница. Как минава един Ваш ден?
  • Ставам рано всяка сутрин, закусвам здравословно. Задължително сутрин пия билков чай и хапвам препечена филия със сирене. А след това отивам в нашия клуб, където с моите бойни другари пием кафе, разговаряме по въпроси, свързани с нашето ежедневие. Всеки ден в клуба идват ветерани, с които си говорим. Участваме в много събития заедно със СОСЗР – гр. Дупница, с Българския антифашистки съюз, работим добре с община Дупница. Обичам да чета книги, а също така всеки ден, когато е хубаво времето, се срещам с мои приятелки в центъра на града. Благодаря на съдбата, че имам верни приятелки, които винаги са готови да ми помогнат, имам дом да се прибера, хляб на масата и толкова години съм успяла да запазя достойнството си.
  • Минаха евроизборите, тази година ни предстоят и местни избори. Какъв съвет ще дадете на българските политици?
  • Според мен трябва да се избират личности, които са честни, почтени, които милеят за българския народ и за България.
    НИКОЛАЯ ИВАНОВА
  • Здравка Христова /първата отдясно наляво/ със свои приятелки от Рила
  • С колеги на събитие /Здравка е първата отдясно наляво/
  • Здравка Христова
  • Здр. Христова на тържество