Разтърсващо признание! Първият почетен гражданин на Бургас, който се почувства длъжен да даде отчет. За да каже истина

Разтърсващо признание! Първият почетен гражданин на Бургас, който се почувства длъжен да даде отчет. За да каже истина


Хронологията от ония славни години на надежда след падането на тоталитарния режим, е подкрепена със стотици имена, забравени и непочетени от историята


Покрай наистина високата чест, която Общински съвет – Бургас реши да ми окаже, дойде ред да дам сам на себе си един отчет.

Почетен гражданин на Бургас – ехеее, сериозна работа, голяма работа. С какво, всъщност, съм заслужил такава титла? Не го казвам от фалшива скромност, нито от желание да угодя на троловете. Сериозно го мисля и изводите,  до които стигнах, ме накараха да напиша и публикувам този отчет.

Бащата на Демокрацията в Бургас Стойчо Кьосев номиниран за почетен гражданин

Реших, че без да имам кой знае какви лични качества или кой знае какви лични постижения, някакси все успявах да съм в първите редици на начинания, извършвани от истински достойни хора и така, чрез тези достойни хора постигах и своето си достойнство. Може би единствената ми истинска заслуга беше, че нито веднъж не извлякох някаква прагматична полза за себе си от тези начинания – не получавах хонорар за работата си с великолепните ми ученици в Клуб „Сократ“, не станах някакъв фактор в ръководството на Бургаски Свободен Университет, не заех някоя топличка служба, не лапнах някоя приватизационна мръвка като председател на СДС – Бургас, аз бях инициатора на решението Клуб 19 ноември да бъде принципиална и неотменна опозиция. Така е.

Но истинското достойнство идваше от тези достойни хора, с които бяхме съидейници и не просто се чувствам длъжен, но и много искам, много настоявам да ги упомена. Както е добре известно истински достойните хора рядко получават признание, та ще използвам шанса сега поне да ги изпиша (доколкото паметта ми позволява).

Ще започна със „Сократ“ – хем хронологически е първи, хем е делото, с което най-много се гордея.
Започнахме го почти на шега с групичка прекрасни ученици от Химическия техникум. Някои от тях поидваха, послушаха, лека-полека пооредяха, но остана едно ядро, с което и до ден-днешен много се гордея – Динко Хаджидинев (сега доктор по философия), Иван Димитров, Цветан, Минчо, Данчо Бистрев.

Последва една вълна от езиковите гимназии – Радостин Калоянов (сега доктор по философия на Софийския и Виенския Университет), Мария Димова (сега университетски доцент по философия в Англия), Ваня Недялкова, Ана Димова, Даниел Смилов (сега известен политолог и блогър), Диана Карабинова, Надя Атанасова, Светослав Малинов (сега евродепутат от ДСБ), Мариана Малинова (сега един от водещите арабисти у нас), Виктория Стоилова (единственият чужденец, допуснат до публикация в най-авторитетнотояпонско списание за класическа японска култура), Катя Татарска, Боряна Герчева, Анета и Йовко.

Присъединиха се и други – Марио Крачанов, Димитър Хаджирачев (дългогодишен преподавател по английски език в БСУ), Диана Праматарова, Даниел Божков (сега професор по изобразително изкуство в Университета в Ню Йорк), Здравко, Венци, Ричката (сега доцент по философия в Софийски Университет), Пламен Марков и още и още, стигали сме до четиридесет души на една сбирка.
И така – четвъртък и неделя, четвъртък и неделя, десет години. В училища, в читалища, известно време в Младежкия дом, в БСУ, понякога по къщите, където и да е, но неотменно – четвъртък и неделя, четвъртък и неделя. Ей така, от любов към духовността, към философията. Някакви прагматични файди нямаше за никой – ни учениците влизаха по-лесно в университетите, ни аз заработвах някаква пара. Но пък какво чудо беше, какви деца излязоха наистина. Вярно, аз бях инициатора, ама без тях си бях една кръгла нула.

И после, когато започна битката за Университета (сградата на Партийния дом бе извоювана за университет през зимата на 1990 г., сега тя е Съдебна палата, ред.бел.) пак тия деца правеха чудесата – и подписи събираха, в гладни стачки участваха (помня как припадна Минчо, от глад припадна, помня Динко Хаджидинев как разпъна палатка насред плошад „Славейков“ в София, подписи да събира, за Бургаски Свободен Университет (!?), и при  вземането на Партийния дом бяха. Хвала им. Само ме е яд, дето забравих някои имена – на онова момиченце от Немската гимназия, дето така предано и с такова постоянство идваше на сбирките с Катето Тататрска, някои лица, някои дела. Ама, надявам се, ще ме извините – много време мина, а и Алцхаймер не прощава.

Ето че дойдохме до Университета – красива, голяма, светла работа. И колко много й бяха отците.
За дечурлигата от „Сократ“ вече казах. Но преди това беше идеята. Един странен професор-юрист, Доко Доков, незнайно защо дойде от София с проекта да прави Свободен Университет в Бургас. Защо в Бургас? Ами защото в Бургас отдавна зреела необходимостта от Университет. Зреела, ама комунистическите ръководители го били изчислявали за работническа спалня, предствяте ли си – любимият ни Бургас, работническа спалня. И Университет все нямаше и нямаше. Та пристигна Доко Доков – само дух, само пламък, Университет да правим. Доведе и една тежка фигура - проф.д-р Иван Анастасов, юрисконсулт на Министерството на образованието, човекът е от Русе, всичкото му в София, ама запалил го Доко Доков и ей го, сръчният апаратчик – борец за Бургаски Университет.

Идеята бързо зазря, види се наистина необходимостта е била очевидна. Сърцато се включиха ректори и директори на единственото висше и няколко полувисши училища – проф. Аристотел Димов, инж. Александър Кизирян, Мими Стойчева, Тодор Хаджипетров, Стоян Чора. Сега е лесно – да бе, защо пък не. Ама тогава не беше така, тези хора имаха какво да губят. Особено Александър Кизирян, дето изкара целия си институт на стачки и на митинга при вземането на Партийния дом. Имаше и други – Атанас Чорбаджиев (тогава заместник областен управител), Донка Салакова, Тодорка Мурджева (те, всъщност, доведоха проф, Доков), Цена Косева, една група преподаватели от ВХТИ (яд ме е, че им забравих имената, много свестни хора бяха, запечата ми се само проф. Данаил Бончев), Георги Георгиев от Учителския институт, ония двете сърцати момичета от Института за медицински сестри, Пенка Йовчева от Окръжна библиотека, хора от научните звена в Бургас – Петко Петков, Динко Динев, Сава Караенев, забравих името на директора на Института по рибовъдство, помня и един много сърцат възрастен адвокат.

За контраст помня и един, дето задаваше само един и същи въпрос „В този, бъдещия университет, ще се преподава ли политикономия?“
Неговото име, виж, много добре го помня, ама не искам да го споменавам. Сериозно рамо получихме от в.„Черноморски фар“, най-вече със статиите на Пеньо Костадинов. Та създадоха се Академична Асоциация, Академична Фондация, учреди се Бургаски Свободен Университет (първи ректор – проф. Аристотел Димов). Зная, че една съдийка от Окръжния съд (мисля, че беше Дора Чинева) показа чудеса от храброст при съдебната му регистрация. И дойде ред до фаталния момент – сградата. Без сграда шансовете да бъде приет от Народното събрание новоучредения Университет бяха нулеви. Единствената сграда, достойна за такова велико нещо, Университет, беше сградата на Партийния дом, ама приятелите на народа вече я бяха предали на партийната фирма „Универс“ с идеята да бъде надлежно наемана, стопанисвана, а паричките да се стичат в Партийната каса (тогава още бизнесмени като Бенчо Бенчев, Миню Стайков и сие не бяха актуални). И започна битката за сградата. Два бяха китовете,  на които стъпиха про-университетските сили – Института по машиностроене и електротехника и Клуб „19 ноември“. За 19 ноември след малко, той ще е епилога. Сега – ИМЕ. Много, слава Богу, много бяха хората, тогава още съвсем младички, измежду преподавателите, които се хвърлиха да воюват, наистина да воюват, не е шега работа да се опънеш на БКП, на Кметството (за срамотиите, тогава доминирано от СДС), по някое време

и тъмничарите на тогавашния директор на затвора Валентин Енчев, че и гардовете на Първа частна милиция влязоха в действие, за да го има Университета.

Начело беше Александър Кизирян, но никак не изоставаха Юлия Маринова, Светла Ковачева, Петър Желев, Христо Иванов – Ицан, Силвия Раканова, Нина Драгнева, Иван Йосифов,Богословов, Тодор Бяндов, Симона Янева, Венци Ананиев, Динко Колаксъзов, момичетата от канцеларията – Здравка, Атанаска, Цвета, Ванчето, Златинка, от персонала Гошето Марков, Пламен Тевекелов, Венко, сърцати студентчета – Стьопата, Ванко Димитров, Стоил, другият Ванко, дето се покатери по решетките и пръв влезе в Партийния дом. И колко още. Участваха и други – Валентин Касабов води митинга тогава, Христо Моряка прегради пътя на камиона, дето тръгна да разбива студентските редици, Диана Адамова държа пламенната реч и взриви студентите (тези от 19 ноември още не ги споменавам), как пяха тогава студентчетата, как пяха – „Върви народе възродене“, елем Степан с онова гръмовно арменско гърло.

Вече в Дома трябваше да изкарат цял месец стачка студенти и преподаватели докато реши Временната управа да го даде за Университет. За Бизнес-център го били гласили, срам да им е. И пак се намериха студентчета – Ясен, Мишо, Петьо, една торба други, дето цял месец не мръднаха от Университета, така беше и с преподавателите от ИМЕ, някои от Учителския, от Медицинския, че и от ВХТИ.
И работата стана. Ама имаше оше много път да се извърви – Народно събрание, акредитация, хабилитирани преподаватели, администрация, академично ръководство. И тука работата я свършиха проф. д-р Иван Анастасов, проф. д-р Иванка Апостолова, Александър Кизирян, проф. Аристотел Димов, проф, д-р Данаил Бончев, помогна и акад. Евгени Головински, от страна на Юлия Маринова дойде Англо-Българския Технически Колеж, после се учреди Факултет по приложна лингвистика (забравих името на декана му, Иван някой беше) и Университетът засъществува. Какво стана после с него е друга тема. Но важното е, че го има, че оцелява дори и във времена трудни за самия флагман – Софийския Университет и че с маята от него засъществуваха и други висши училища в любимия ни Бургас.
И ето че дойде ред на 19 ноември. Няма да скрия – най-много се гордея със „Сократ“,

Университетът е перлата в короната, но най- са ми на сърце санкюлотите от 19-ти ноември.

Вярно, аз му бях председателя (и май все още съм), но щеше ли въобще да го има, ако не бяха Здравко Ангелов (онзи, първия, с плаката по осевата линия от „Славейков“ към Центъра), Росен и Веска Петрови, бай Гочо Добрев, Петър Петров – Малкия, Андрей Балашов, Петър Петров – бате Петьо, Уляна Фотева, Румяна Стефанова, Весела Йосифова, Димитър Ортодоксиев, Димчев, Райна Таргова, Ани Трандева, Мария Петрова, Атанас Чорбаджиев, Краско Кацаров, Юсеин Ахмет и Катя Киткова, Валентин Касабов. И как щеше да изглежда СДС – Бургас без тези хора?

Вярно, имаше и други – бай Антон Патамански, Оник Читакян, Стефана Черноглазова, Манук Манукян, Иван Кушалиев, Георги Георгиев, Митко Адамов, Пройко Михалев, Илиян от Зелената партия, Красимир Йорданов, Тодор Георгиев, момичетата от ФНСБ, Димитър Харакчийски, Мариус. Имаше. Но кой каквото ще да казва, „19ти ноември”  не само бяха първите, но и бяха наи-храбрите, най-безкористните.

Кой извоюва Партийния дом за Университет, Партийната школа за Психиатрична клиника?

Щеше ли да бъде така без Уляна Фотева, Весела Йосифова, Краско Кацаров, бай Гочо, бате Петьо и колко още деветнайсетоноемврийци? Тези, дето спяха дни наред на открито, под колонадите на Партийния дом за присмех на „нормалните“ граждани, забързани да се приберат, че да се сврат под топлите юргани до дебелите булки и да се събудят един ден, някъде около 1992 с чистата съвест на чисти демократи.

Вярно, имаше и други, но сърцевината беше от 19 ноември. Вярно – имаше и други в 19 ноември, такива дето се пооблажиха покрай разни конюнктурни тогава политици. Най-вече нефтозаводските кадри. Имаше и такива, дето много им се искаше да пипнат властчица, ама не успяха. Е, така е. Нека да си тънат в забрава. Неслучайно 19 ноември си остана символа на промяната. Така или иначе, благодарение на хората, дето упоменах (и на такива, които съм пропуснал – моля да ме извинят, много моля) има нещо светло, нещо красиво поне в спомените за осакатялата, страхлива демокрация на новото ни време. Поклон, санкюлоти.

Моля, не възприемайте този именник, като някаква „благодарствена грамота“. Ако е до благодарности, много са хората още, на които трябва да благодаря. На първо място на майка ми и баща ми, че ми изгледаха децата. Не, не е благодарствен поменик. Просто се чувствам длъжен да кажа истината (доколкото ми е по силите) за почетното ми гражданство – почтените хора, с които имах щастието да ме събере животът.
В категории: Животът