Едно предложение за намаляване на работната седмица предизвика огромни обществени дискусии. Кога да работим и кога да почиваме и изобщо - трябва ли някой да плаща за мързел?

Регулирането на работната седмица не е проблем от вчера и той не е само за България. Различни учени и социолози много отдавна се опитват да намерят златната среда между труда и почивката.

По света обаче темата е в центъра на обществения дебат поне от два века. Свързваме я с борбите на работниците за осемчасов работен ден. Иначе казано - ясно е какво искат работниците.

Интересен е обаче моментът, в който се намесва предприемачът - филантроп. Един такъв имаме и в нашето съвремие и то на родна територия - г-н Пенев от Русе, от когото тръгна цялата дискусия за дължината на работната седмица в България.

Идеята му е много подобна на Роберт Оуън - утопист, който решава да раздели деня на работниците си на 3 равни части  по 8 часа: труд - сън - свободно време.

Още по-интересен е Хенри Форд, който през 1926 въвежда 5-дневна, 40-часова седмица в предприятията си. През 19 век седмичната заетост все още е стигала до 100 часа, припомнят от Дарик.

Иначе казано - работното време намалява прогресивно с годините. Причината за това е много проста. Предприемчивият ум на Форд изчислил, че колкото повече време за почивка имат работниците му, толкова повече време за консумация ще им остава. Така продажбите ще скочат и всички ще спечелят.

През 30-те години на миналия век Хитлер задължава предприятията да въведат 40-часова норма за целия Райх (разбира се, до концлагерите подобни регулации не стигат).

От 1967 Тодор Живков поетапно започва въвеждането на петдневна работна седмица и в България. Освен мирното съревнование между „системите“, за това решение има и една куриозна причина: да се пести електричество за осветление и отопление на работните места в съботните дни.

От една страна най-добре в този пластичен свят трудовите отношения да се решават според ситуацията: едни ще искат да работят повече и да печелят повече, други ще предпочетат свобода и качество на живота.

Но липсата на регулация рискува да постави работника в неравностойно положение спрямо далеч по-мощния работодател. Държавата трябва да гарантира някакъв колективен минимум, над който вече се постигат индивидуални договорки.