Проблемите с образователната система в България не са от вчера и все така усърдно продължават да се трупат. Решения обаче изглежда все още липсват или поне такива, които да се окажат ефективни.

Миналата седмица духовете в социалните мрежи бяха разбунени от шокираща случка на ученик, който проявява агресия към свой преподавател и принуждава учителката си да му пише тройка. Двете видеа обиколиха Facebook и отново отвориха дискусията за поведението на учениците и всичко онова, което се случва под покрива на българското училище. Иначе казано - стара песен, подхваната от нов глас.

Справянето с проблемните деца в клас е черно петно в досието на образованието у нас, защото поредният случая доказа, че мерките или са недостатъчни, или изобщо липсват. По познатата схема, момчето ще бъде преместено в друго образователно заведение, което по всяка вероятност ще влоши поведението му - нова среда, в която трябва да се впише, нови учители. Но така или иначе училището няма какво друго да направи, а всяка следваща крачка може би ще задълбочи проблема така или иначе. В духа на казуса се заговори и за липсата на възпитание. Редица учители в страната неведнъж са коментирали отказът на родителското тяло да поема отговорност за онова, което се случва в училище, защото то не е тяхна работа. А това не е така.

Самата майка на агресивният ученик осъди постъпката на детето си, а той съжалявал за размахването на показалката. “Аз лично като родител съжалявам страшно много за това, което е извършил, което е направил. Винаги досега, в моето си възпитание към него, не съм стремяла той да бъде и да се държи по този начин, винаги съм искала най-доброто за моите деца”, каза майката пред bTV и сподели, че се чувства обидена и наранена от постъпката на сина си.

„Според мен се опитва да привлече внимание, тъй като винаги е бил отхвърлян от съучениците си, от приятелите, от връстниците си, по този начин той си мисли, че ще може да се сработи с колектива и ще бъде приет. Това за мен обаче не е правилният подход, защото той може да бъде приет и ако направи нещо добро, което той много пъти е правил, но не и в училище”, заяви майката. Училищата, които е сменил са седем, от нито едно не е бил изключван, твърди майката и добавя, че винаги тя, по собствено желание, го е местила. В подобни ситуации училищата се оказват с вързани ръце. Единственото, което могат да направят, е да изключат учениците с лошо поведение, а това изглежда повече задълбочава проблема.

При все това подобно решение се явява крайна мярка - “решението” на проблема започва с неговото усърдно игнориране, макар да е известно на всички в училището кой какво върши и как точно се държи с преподаватели и съученици. След това започват предупрежденията, пращането при директора, пращането при педагогическите съветници, чиято роля (нека си го кажем честно) е чисто фиктивна. Сиреч - никой не може да направи нищо. Учителите могат единствено да оценят знанията на детето.

Тоест най-лошото, което могат да му сторят, е да му пишат двойка. Забележката в дневника пък е някакъв вид обществено порицание, от което никой не се трогва така или иначе. При случай на агресивни ученици много често се оказва, че родителите са абдикирали от ролята си и не се интересуват особено от поведението на собствените си деца, когато те излязат от вкъщи. Започва да важи максимата, че всичко онова, което се случва извън покрива на къщата е извън контрола и отговорността на семейството и порочният кръг някак се затваря. Често липсва и комуникация учители-родители, а решението на проблема някак се губи с нападките между двете страни.

Решението непременно трябва да минава през разговорите. Все пак, не сме в разгара на социализма, когато учителите са имали правото да бият учениците си. Шамареното право трябва да бъде оставено много, много далеч зад нас. Диалогът обаче трябва да е съвместен - учители, родители, деца. И едните да имат доверие на другите. Защото само така може да се постигне решение.