Изминали са около 20 години, след като правителството на Ирландия се извини на всички деца, станали жертва на сексуален тормоз от католически свещеници.
Изминали са 10 години, след като един правителствен доклад разкри потресаващи подробности за блудствата на духовници, монахини и църковен персонал върху малолетни.
Не е изминал и ден, в който пострадалите да не си спомнят за ужаса.
Един от тях е Уилям Гори. Тогава бил 10-годишно момче. Брат му бил на 6. Едното дете било с увреждания на костите и бил инвалид. Другото - напълно здраво момче. И двамата обаче били принудени да гледат как свещеници ги изнасилват.
“Беше ужасяващо и за двама ни. Да гледаш как насилват брат ти... Той да гледа как насилват теб..”, разказва пред BBC Уилям.
Годината била 1974. Семейството имало финансови проблеми и майката решила да ги напусне. Така в един момент нямало кой да се грижи за децата и те били изпратени в пансион.
Там Уилям и брат му живеели в продължение на 14 години. За тях се грижели монахини, които от време на време ги биели с пръчки, дървени лъжици.. и то достатъчно силно, че тялото им да започне да кърви. Някои служители пък го малтретирали сексуално.
“Имаше побои. Бях малтретиран - физически, психически, емоционално… сексуално. Ако пък те повика главната монахиня, значи знаеш, че ще излезеш от кабинета и посинен и с бликаща кръв от носа”, разказва мъжът.
Един от най-ужасяващите дни в живота му се случил навръх Коледа.
Младежът бил помолен да украси една от спалните на служителите в пансиона. Тогава уж без да иска мъжът разлял вода върху момчето. Уилям не го очаквал. Тогава бил помолен да се съблече.
“Започна да ме мие, да ме докосва… Каза ми, че ако кажа и думичка, ще съжалявам. Винаги ставаше, когато си сам”.
Тормозът продължил, докато Уилям не навършил 21 години и не напуснал пансионът.
“Чувствах се омерзен, засрамен, виновен, безполезен… Сбъркан. Не знаех каква е сексуалната ми ориентация, каква е собствената ми идентичност”.
И така докато не навършил 30. Едва тогава започнал да говори за всичко онова, което е преживял в пансиона.
Уилям е едно от общо 170 000 деца, които са били насилвани в пансионите в страната между 1936 и 1970 година.
Докладът, който разкрива зверствата в тези институции не е първият. Той излиза на бял свят преди около 10 години и в 2500 страници разказва за ужаса, който малолетните са преживели под покрива на пансионите.
Тези учреждения съществуват още от 19 век, когато в страната са назрявали огромни социални проблеми, част от които големият брой изоставени деца.
Пред 1908 година Ирландия все още е под крилото на Великобритания. Правителството решава да приеме закони, които да позволят на съдебната власт да се меси и да защитава децата, които стават жертва на физически или психически тормоз.
С други думи - потърпевшите подрастващи са били изпращани в институции (въпросните ирландски пансиони), ако са бездомни, отхвърлени, в нужда или пък имат липса на грижи и не ходят на училище.
Институциите били независими, но подлежали на контрол от страна на правителството. След като Ирландия се отделила от Обединеното кралство, страната се изправила през редица икономически трудности.
Пансионите обаче не били закрити. Вместо това държавата започнала да разчита основно на църквата за тяхната поддръжка и финансиране. Църквата била опората на новата страна, която тъкмо извоювала своята независимост.
И така религиозната институция някак си оспяла да консолидира и да разшири институционалното си присъствие в сферата на образованието, здравеопазването и то… с минимална намеса.
Нещата се случили естествено. После връщане назад нямало. А последствията са видими в документите. Хиляди деца, лишени от своето детство. Деца като Уилям и много, много други, за чиито истории продължаваме да научаваме. Защото колкото и светла да е църквата, тя има една много, много тъмна страна, за която всички знаят, но много малко смеят да говорят.
