Когато чуете името Антонио Валенсия, в съзнанието ви веднага изниква Манчестър Юнайтед, най-високото ниво на футбола в Англия, пари и хубав живот. Не всичко в живота на футболиста обаче е било цветя и рози. Самият той признава, че е бил изключително беден и дори не е мечтал за подобен живот. Роден в малкото градче Лаго Агрио в Еквадор, един от най-добрите защитници през този сезон, си спомня за дните тогава и откъде е започнало всичко. "Тогава ако си бях помислил, че ще имам такава кариера, щеше да е много трудно да го повярвам. Като малък не съм си и помислял, че ще пътувам по-далеч от края на моята улица", споделя той. Единственият плюс на бараката, в която живее семейството му е, че е близо до стадион "Карлос Вернаца", който се явява като спасителен пояс за момчето, което носи футболна топка всеки ден на училище. Едно решение обаче, когато е едва на 15 години е на път да промени живота му. Чувайки, че в първодивизионния Ел Национал провеждат проби, той заема пари от майка си, за да може да пропътува цялото разстояние до столицата Кито. Той не казва на баща си и никога не се връща. "Бях кълбо от нерви започвайки това предизвикателство, защото нямах представа къде ще спя и какво ще ям", спомня си той. "Наистина не знаех какво ме очаква, но силно се надявах и исках да играя футбол. Това е всичко, за което можех да си мисля. Нищо друго. Спомням си го сякаш бе вчера. Винаги ще го помня, защото тази мисъл все още ме мотивира.", добавя еквадорецът. "Помня моментът, в който пристигнах в комплекса. Имаше двуетажни легла в общежитието. Едно момче ми даде завивки и каза, че това е всичко, с което може да ми помогне. Другите деца също ми помогнаха. Това помня от първата си нощ там. Никога няма да я забравя.", разкрива още Валенсия. Хлапакът преминал успешно пробите и успехът му бил мълниеносен. Спомня си за първите си бутонки. "Бяха бели бутонки на "Адидас". Преди тях имах само гуменки.", казва той. Сега той е считан за един от най-добрите играчи на страната си, но тогава никак не му било лесно, тъй като отборът му бил свързан с армията. "Фитнес треньора ми беше майор в армията, а човекът, който наблюдаваше комплекса - капитан. Бяхме длъжни да ставаме в 6:30 сутринта. Да оправим леглата си и да изчистим. Трабваше да сме дисциплинирани или щяхме да се провалим. Това много ми помогна в Англия. Не изпитвах трудности в тази насока, защото бях подготвен за всичко. Нямах възможност да се върна там 12 години и когато правихме телевизионно предаване с Юнайтед и отидохме там, спомените ме връхлетяха." "Знаейки през какво съм преминал, съм много горд със себе си сега. Могат да виждам родителите си и как те се радват на успехите ми. Щастлив съм. Не говорех езика. Не познавах традициите. Мразех времето. Трябваше обаче да съм силен, защото вече дъщеря ми Доменика се беше родила и трябваше да се грижа за нея. Всичко се отплаща сега.", завършва той. Коментирай
