Само като видя физиономията на Благой Рагин и веднага си представям маса с бяла покривка, върху нея подредени плата и куверти с кьопоолу, снежанка, руска и редена салата, луканка, шпек, къдраво нарязан кашкавал, и сирене, поръсено с червен пипер.
Алкохол: чашки с високо столче, в тях искрят празнично – 50 гр. държавна ракия, тук-таме коняче, по предварителна заръчка, щото счетоводителката не обича ракия.
В центъра на масите са скупчени като баскетболисти преди началото на мач, отворени, но отново затапени бутилки с второкласно, но от деклариран регион - бяло и червено вино, шишенца с„кокаколички“ и газирана водичка. /Шампанското ще дойде към 00 без 10 минути/
В хотелския ресторант все още няма никой, вече фоново върви шансонът – „Червено вино снощи пих“, а Рагин оглежда подредените маси, примлясква уютно, току-що опитал в кухнята топлото предястие – телешки дроб на скара с резен лимон и неовкусен настърган морков, за счетоводителката – кашкавал пане, щото не обича карантия, поклаща се на пети и пръсти самодоволно Рагин, оглежда се, и тихо изрича – „Еее, добре, че в казармата бех артелчик!”. После понечва да се прекръсти благодарствено за съдбата си, но пръстите му вече стигнали поривно до челото, вместо това, потропват на черепа като на дърво, за да не чуе дявола.
Всъщност, Рагин ми е симпатичен. Точно толкова, колкото съм си симпатичен и аз.
Изчадия на соца, с добри намерения, но остарели изпълнения.
