Дълбоко в българската западна провинция Перник, правя рядко откритие.

Това не е традиционната бродирана вълнена туника на Стоян Евтимов, която го прави необичаен.

Това е фактът, че той е на тридесет години, живеещ в едно село. "Всички мои приятели, с които съм израснал по тези улици, отдавна са си тръгнали от тук", казва той.

Подобно на много млади българи, те се преместват в градове в търсене на работа.

Стоян смята, че е щастлив да има работа в планинското село Пещера, водейки фолклорната си група и организирайки ежегоден музикален фестивал в опит да съживи традициите в селото.

Въпреки това, той намира живота в селото неустойчив.

"Невъзможно е да се намери някой да се ожени тук в селото или в тези наоколо, просто защото няма млади хора. Единствената възможност да намеря някого е в града", казва той.

"Би било много тъжно и трудно да напусна селото, но в определен момент ще се наложи да го направя".

Българските села губят хора от десетилетия насам.

Когато комунистите поемат властта след Втората световна война, те носят колективно земеделие и много земеделски работници намират работа в нови заводи.

След като комунизмът пада през 1989 г. и колективните ферми се разпадат, тази тенденция на напускане на провинцията за градовете се изостря.

И много хора не спират до там: те продължават да търсят работа в чужбина.

През 1989 г. в България живеят почти девет милиона души. Сега е малко над седем милиона. До 2050 г. този брой се очаква да бъде по-малък от 5,5 милиона. До края на века може да бъде близо до половината от това, което е сега. 

Този изход допринася за още един фактор в намаляващото население на България - отчасти защото много млади са напуснали страната, а раждаемостта е ниска.

Последният път, когато бебе се роди в селото, припомня магазинерката Стефка (чиито собствени двама сина са се преместили в града), е бил преди десет години. ‘’Малкото момиче и майка й сега живеят в Кипър’’, добавя тя.

Мнозинството от хора, които Стефка обслужва, са на възраст над 60 години. „Рафтовете са слабо заредени, защото няма много клиенти и се притеснявам, че магазинът ще трябва да затвори’’ – казва тя.

По-нагоре в планината, магазините в селото вече са затворени, заедно с училищата и общественият транспорт.

"Това село се състоеше от около 600 души", казва Боян, 70-годишен, живеещ в Калотински. "Сега сме 13. Някои са в гробището, а останалите са в градовете."

В село Смиров дол, Станка Петрова (баба Станка на онези, които я познават), редовно стои под дърво в завой на планинския път, като търпеливо чака мобилния магазин, който обслужва района.

"Аз съм родена в това село и си го спомням, когато беше наистина пълно с хора. Беше толкова забавен и хубав животът тук. Имаше и млади, и стари жители" - казва тя, обяснявайки, че това е мястото, където хората са  идвали заедно и са се наслаждавали на традиционните танци.

"В селото няма никой. Така, разбира се, нищо подобно не може да се случи сега" - казва тя.

"На тази улица например, откъдето дойдох, в миналото имаше много хора по къщите, а сега само аз живея там. "

Дали тя е самотна? "Разбира се, че съм самотна, много е трудно да живееш така", отговаря със сълзи.

Хората в Калотински и околните села купуват хранителните си продукти от мобилен магазин, който ги посещава три пъти седмично.

Услугата се ръководи от съпрузите на средна възраст Атанас и Лили Борисови.

Неизвестният им ван е добре зареден с всичко - от хляб и кисело мляко до цигари и бира, дори и лекарства. След 10 години, те никога не са пропускали доставка, въпреки че през зимата планинските пътища са покрити със сняг.

"Тъй като има малко хора, ние сме приятели с всички тях, така че се опитваме да им помогнем с всичко, с което можем", казва Лили.

Очевидно е, че те са популярни сред хората, които обслужват, но Лили споделя, че клиентите и печалбите намаляват. В бизнес и лични отношения, мобилният магазин е в острите краища на обезлюдяването на българската провинция.

"Започваме да се притесняваме, когато някой не се появи на обичайното място, където го срещаме, особено през зимата" - разказва Лили -

‘’Всъщност имахме случай, когато намерихме мъртъв човек’’.

Правителството въвежда редица мерки, за да се опита да се справи с обезлюдяването чрез увеличаване на раждаемостта: предлага помощ с разходите за грижа и лечение на децата, и ипотека.

Също така насърчава етническите българи, които живеят в чужбина, да се завърнат в страната... но никой друг.

"България няма нужда от необразовани бежанци", казва заместник министър-председателят Валери Симеонов, лидер на "Обединените патриоти" - група против имигрантите, която е част от коалиционното правителство.

„Също така българското общество няма да приеме образовани и квалифицирани мигранти. Те имат различна култура, различна религия, дори различни ежедневни навици" - допълва той - "И благодаря на Бога, че България досега е една от най-добре защитените страни от притока на имигранти в Европа".

Г-н Симеонов разказва за ограда от бръснарски тел, които България изгражда през своята 260 километрова граница с Турция, за да обезкуражи имигрантите да се опитват да влязат в страната.

Според данни на Европейската комисия, България е приела само около 50 от мигрантите, пристигнали в Европа от Северна Африка и Близкия изток, между 2015г. и юли 2017 г.

Ясно е, че българското правителство не вижда имиграцията като възможно решение на намаляващото население на страната.

Въпреки че правителството е пълно с идеи за увеличаване броя на родените български бебета, в селските райони усещането е, че политиците говорят, но не действат.

Преди да напусна планините, отново се сблъсках с Боян - човекът, живеещ в Калотински, който се е свил от село с 600 души, до един от 13 души.

"Ние сме изоставени", казва той. "Изоставени от всички - от владетели и от Бога’’.

"Политиците няма да направят нищо за нас, просто се интересуват от собствените си интереси, но не и от народа. Особено от старите хора в селата, а по-тъжното, е че дори не се интересуват от младите хора, защото те са в чужбина’’.

"Правителството не прави нищо и българската държава изчезва".        

***Превод: Диана Драгиева