Ръцете ти са бели,
Бели като бялото на порцелан,
бели като пудра захар,
Бели като клавиши на пиано,
Бели като усмивката на негър,
Бели като гола скандинавка,
Бели като бялото на празен лист хартия,
Бели като кокаин,
бели като майчино мляко,
бели като корема на пингвин,
легнал да се припече по гръб върху айсберг,
бели като яка,
като сняг, като сняг.
Из парчето „Да” на Стефан Вълдобрев
Да, бялото е сложен цвят. Представете си, че влизате в нова къща. Всички стени са бели, липсата на мебели засилва бялото, дори въздухът тук е бял. А вие сте художникът, който трябва да оцвети къщата, за да стане от нея дом. Дори в бяло да я оцветите, без вас в дом тя няма да се превърне. Вие от бялата къща ще направите красив дом, или пък грозен дом, вие ще го напълните с хора, или ще го напълните със самота, заради вас белият някога дом ще звучи или като смях, или като мъчителна скука. След вашето влизане той никога повече няма да е бял, а точно такъв, какъвто го направите.
Същото се случва, когато започваме нова работа, нова връзка, нов текст, когато влизаме в новата година или в нова рокля.
Съдържанието е от нас и тази отговорност различава възрастните от децата. Ние имаме властта да рисуваме, ако ни се иска, по новите бели стени, а те имат само удоволствието да направят същото. И понеже ние имаме властта, те рядко получават удоволствието. Когато те сами получат властта за удоволствието, вече не го искат. Тъжничко. Като бял лист, който е пожълтял, но не от слънце, а от време.
Докато ни се казва къде да стъпваме, за да не изцапаме бялото, сме безгрижни и леки. Когато вече сами поставяме табелите за внимание, сме угрижени и строги. Бялото е различността между детството и израстването. Бялото е невинността, надеждите, вярата, лекотата, но бялото е и това, което трябва да бъде запълнено със съдържание, за да има картина, за да има дом, за да има ориентир и посока.
Белият сняг за децата е радост, снежни човеци и замеряне с топки. Белият сняг за възрастните е задръствания, предстояща киша и висока сметка за парното. Зимата за нас са мокри крака и риск за яйчниците, за децата най-големият недостатък на зимата са ужасните чорапогащници. Филийка бял хляб с масло и сол е мил детски спомен, но пораснеш ли, това е просто „бяла смърт”. Бялото е сложен цвят, както казах. Почти задължително започваш живота си с представата за бяла рокля, а когато пораснеш, единствената рокля, която се препоръчва да имаш, е черна. При това малка.
Иска ни се да сме деца отново, но вече толкова сме нашарили всичко, че връщане назад няма. Толкова сме изопачили посланието на бялото, толкова сме премъдрели, че постоянно тълкуваме и оценяваме, с което цапаме и драскаме - няма как да сме деца отново. Този текст е чисто плагиатство от друг мой текст, който бях кръстила „Искам да съм малка”. Е, да, ама от онзи текст минаха няколко години и макар да казвам същото, вече по-скоро мога да го кръстя „Искам да съм малка, ама няма”.
Понякога, много рядко, се събуждам в някоя от онези утрини, когато е валял сняг цяла нощ и го изживявам като в детството си. Снегът се е изсипвал малко по малко, тихо и леко, образувал е нови улици, нови дървета, нови покриви. Прекроил е града. На сутринта е спрял да шета, притихнал е, очаква човечеството да се зарадва на труда му. Усещам го по косата си само като мина под някое дърво с натежали клони и те са разтърскат като мокро куче над мен от лекия ми допир. Улицата е пуста, денят е премръзнал и още се свива в юрганчето си, не му се става. Живея на същата улица от малка и тя зима след зима е същата, когато навали снегът, нищо че дограмите са сменени с алуминий, зоната за игри - със синя зона, а москвичите – с високопарни марки, които не мога да спомена, защото би било реклама. Капитализмът също е прекроил улицата ни и един едничък снегът е този, който може да твори върху него. Въпреки него и въпреки това, че детството ми отдавна отмина. Дали?...
