С 2016-та си отиде без да бъде разгадана една от най-неразрешимите ( за автора на тези редове) политическа главоблъсканица, която се съдържа във въпроса: как изобщо две противоположности като Росен Плевнелиев и Бойко Борисов възникнаха и просъществуваха заедно толкова дълго.

Новогодишните обръщения на отиващия си ( по волята на Москва, макар и без “официално потвърждение” на този факт в София) президент Плевнелиев и на избягалия от властта по своя воля Борисов не само не дадоха отговор на този въпрос, но и го задълбочиха.

Ще пропусна анализа на казаното от Плевнелиев. Това много добре е напправил Илиян Василев. http://kafene.net/news_and_analysis.html?fb_33654253_anch=37107365

Забележително като антипод по дух на посланието е обратното, пълното със самохвалства писмо на Борисов на изпроводяк. Този човек дори не може да затвори вратата след себе си с достойнство- или я тръшва обиден в парламента- сякаш някой друг му е виновен за абдикацията, или на гробищата на собственото управление ще надува отново до болка втръсналите фанфари за собствените си заслуги, за които, ако са реални и заслужени, би трябвало потребителите на извършените от него “подвизи” сами да пожелаят да говорят. Което не му пречи да твърди, че си бил направил изводите от факта, че обществото има (и) други очаквания от него.

То, че има, е вярно, ама какво го е еня Борисов. Той си гони неговите си цели.

Усещането от боя в гърдите при поредното му самоизтъкване не намалява от употребеното множествено число. Напротив, резонансът е като от монархическо каканижене, в което самодържецът говори за себе си като “ние”.

Докато Плевнелиев прави оптимистична равносметка за постигнатото от България именно благодарение на европейската солидарност – при това за целия период на членството ни в ЕС, Борисов за кой ли път безпардонно приписва плюсовете на себе си ( има ли някой да се съмнява, че правителството- това е ББ, който и на тръгване обяви себе си за най-подготвения и най-големия демократ, без когото не може да има друго правителство днес ?).

Ето (по-голямата и типичната) част от иначе краткото новогодишно обръщение на Бойко Борисов:

“През 2016 година ние като правителство постигнахме реални резултати във важни сфери на обществения живот като икономиката и финансите, където България е сред първите страни в целия Европейски съюз по икономически ръст, а за пръв път от близо десетилетие очакваме да завършим годината със значителен излишък в държавния бюджет. Имаме над 4 милиарда приходи от борбата с контрабандата. Увеличихме в пъти инвестициите, продължихме политиката си от първия мандат – построихме пътища, магистрали, пречиствателни станции, спортни зали и други. Въпреки това – категоричните резултати от проведените преди месец и половина избори бяха ясен сигнал, че обществото има и други очаквания към нас. Ние чухме добре това послание, направихме си равносметката и сме готови с нови сили и идеи да продължим да работим неуморимо за бъдещето на децата ни. Бъдете здрави и щастливи.”

Ерудираният, истински приетият като равен сред евроатлантическия елит Плевнелиев, казва нещо като сбогом на българите – за радост на озлобените от неговата притеснителна за тях различност примитиви в медиите и политиката у нас, а най-вече в Москва.

В същото време неговата Байганьовска противоположност Борисов, чиято лична комуникация със споменатия елит се изчерпва с потупване по охран(ит)е(л)ния му гръб и със самодоволно “булгар, булгар”, ни заплашва, че щял с нови сили да ни управлява. Т.е. ще си почине и пак ще ни разиграва личното си шоу. Ако му позволим.

Ако бях марксист, щях да завърша този коментар с констатацията, че съжителството на двете отблъскващи се по личните си качества величини Плевнелиев и Борисов е еманация на проповядваната от Маркс дефиниция за диалектиката като “ борба и единство на противополжностите”. Обаче по-скоро става дума за някаква дислексия, някакво различно говорене от страна на един и същи политически субект до степен, че от този объркващ факт се възползват онези, които предпочитат посланията на завоевателите ни от близкото минало пред евроатлантическия език, който действително е носителят на оптимистичните промени в България.

Share on Facebook