Краят на година не винаги е празничен, включително за някои империи, като съветската, която се разпадна в навечерието на 1991-ва. А каква е равносметката за празнуващата власт у нас?

Супер! Така се е консолидирала в лидирането и лавиранете по европейската писта, че мотаещите се в краката й някакви екологично загрижени българчета изглеждат като дребни колчета в маркировката на гигантския им слалом към европейската слава.

Дали обаче са колчета, лесни за заобикаляне или са камъчета в ботуша на “генерала”?

Борисов дълго се правеше на арбитър в спора за Пирин и нарушаването на природните му дадености в интерес на една лакомия. Дърпаше се не за друго и не от страх пред “шепа еколози”, а поради опасението да не провокира създадаването на гражданска кауза, около която да се обединят многобройните и разнебитени от гербаджийския валяк принципно несъгласни с автократичното му управление български европейци. Накрая натискът на “стоителите на съвременна Лифтария” явно е станал толкова голям, че на Борисов му се наложи да изостави позата на върховния раздавач на помирение между двете непримирими позиции.

Управляващите се крият зад дскорошната видимост на многобройността на привържениците на застрояването на Пирин ( па макар и без да става дума за хотели, а “само” за лифт, писти и ИНФРАСТРУКТУРА?). Сред онези, които демонстрират активната си позиция, тази видимост в надмощието на едните над другите обаче се стопи като изкуствения сняг по пистите, който се оттича с химикалите си в почвата и в питейната вода под яркото слънце на запролетяването.

Демонстрацията, с която екозащитниците изпратиха годината в София, показа потенциала на протестните настроения в мащаб, който напомни за  приспаните постепенно ( тъкмо поради отдръпването на ГЕРБ), но продължили все пак цяла година протести срещу правителството на Орешарски в столицата. Иначе казано, опасенията на Борисов се оказаха основателни- както (почти) винаги, нюхът на “политическото животно” не го подведе и тъкмо по тази причина можем само да си представим колко силен е бил натискът, на който не е могъл да отказва повече.

Във връзка с възклицанието на спортия министър Кралев, че всички спортуващи били мнго щастливи от решението на правителството , ще се върна и към сравнението със застрояването на Черноморието ни: дали всички плажуващи са щастливи от неговото бетониране и пренаселване?

Да, предприемачи, собственици на терени, инвеститори и прочее привърженици на принципа “веднъж се живее”, със сигурност са щастливи. Някои от тях ще забогатеят (още повече), други се надяват на повече работни места. В познатия стил на управляващия популзъм евродепутатът  Джамбазки, избран да представя България в европарламента като политическа проекция на мимолетната партия на негвия събрат по популизъм Бареков, възкликна риторично по този повод : “Кремиковци ли да им построим”, за да имат работни места?

Да се отговаря на този въпрос и да се влиза в този спор, противопоставящ принципи на местния интерес е капан за наивници. Популистите никога не могат да бъдат надвикани – видя се от виковете им срещу несъществуващата за България мигрантска вълна от “милиони бежанци”, донесла им заветните процентни властово присъствие в този парламент. Когато обаче започнат да превръщат приказките си в управленска агресия е въпрос на принцип да им се отвърне. И това вече започва да се случва в София, където ехото от посегателствата срещу Пирин се катализира вече веднъж през есента на 1989 г. в нещо повече от природозащитна кауза.

Знам това от личен опит. Имах честта ( или дързостта, ако щете) да съм участник в онази демонстрация на “Екогласност” от 3 ноември 1989-та година, седмица след която Москва нареди на своите новоназначени фаворити в БКП да свалят амортизирания вече Тодор Живков от власт.

Сред местните жители в потенциално застрашения от посегателството на строителството върху природата на Пирин със сигурност има и доста смълчани противници на тези планове. Техният глас не се чува – както и гласът на онези в Каталуния, които не бяха организирани и мобилизирани по начина , по които бяха се консолидирани сепаратистите преди цяла Испания да застане зад единството на страната на принципна основа.

Някой може да каже, че сравнението е неадекватно, но в манталитетно отношение става дума именно за форма на местен егоизъм на едни замогнали се хора, които смятат, че това им дава право да се разпореждат с национално значими ресурси. Видяхме резултата в морските ни общини, където нахлуха руски капитали и собственици.

Банско не прави изключение в планинския вариант на това нашествие, подхранвано от иначе разбирамия за всяко човешко същество стремеж към лично щастие чрез замогване. Когато става дума за “човешкото” обаче, върховенство в мотивацията на човеците би трябвало да има мисълта за наследството, което оставяме на децата си- но не изчислено в седалки и лифтове. Никоя столетна мура няма седалков еквивалент.

Усещайки уязвимостта на своето решение на терена на принципите властта се чуди сега как да продължи спускането си надолу. Сред вероятно почти незабелязаните от предпразнично настроената публика в България ходове вероятно е останал един наситина достоен за съжаление ( поне за автора на тези редове ) факт: по липса на собствена достатъчност в личния си авторитет пред “градската десница”, заподозряна като столичен генератор на съпротивата  срещу сечта в Пирин, ГЕРБ се “присетиха” за смачкания от самия Борисов и антуража му авторитет на президента Плевнелиев в качеството му на запален скиор- същият, от чиито лични мотиви се възползваха, за да не го подкрепят за втори президентски мандат.

Защо Плевнелиев позволява да бъде употребен ( отново) от Борисов и компания, това е негов проблем. Но е видно, че използването му като рекламно лице на лифтинга на властта по спорната тема за Пирин е отчаян ход на онези, които са решили да търсят тази изгода – та нали проправителствените булевардни медии стават и лягат с псувни по адрес на същия този Плевнелиев, който бил нищожество, от което България се е отървала след неговия безличен президентски мандат!

 

Не, снимката на Плевнелиев, разположен централно в компанията на Цветан Цветанов и други доброволци да услужат ( сред които самият Борисов, хитруващ в миманса, “знаково” отсъства, за да си запази възможността да лавира както в случая с лекарствата за онкоболните, ако протестите станат прекалено “горещи”), повечето от които са неразпознаваеми от българите, няма да подпомогне каузата на властта. Трябваше да разположат централно Плевнелиев в друга координационна система…

Прогнозата за бремето в този смисъл е за задаваща се лавина. Защото въжето , на което са навързани интересите на политиката и парите, беше дръпнато този път безкомпромисно от паралиите. Въжеиграчът Борисов беше принуден да застане на тяхна страна.  Гражданите, които с готови да протестират, вече са мотивирани не само по екологични причини, но и от видимостта на тази арогантност.

ЧНГ ( Честити непреклонни граждани)?

Share on Facebook