Ден на национален траур. Ден, в който казахме по едно "Бог да прости" за 17-те загинали край Своге, а по-безсърдечните промълвиха "Ми така им било писано".
Ден, след който нищо няма да се промени.
Ден, който няма да ни хвърли дори и за секунда в размисъл как да не продължаваме да се самоизбиваме по пътищата.
Ден, който няма да ни накара дори и за секунда как да се изменим като хора, да променим поне мъничко мирогледа си.
Ден, който няма да ни накара да спрем да нехаем за живота. Нашия, па и този на другите.
Един от многото дни на траур. С нищо неразличаващ се от предишните. От следващите също. Защото следващи ще има щом не се променяме.
