Нашите владици все по-често дават храна на оживени обществени дискусии и това е хубаво.

В изявление по повод предстоящия всеправославен събор през юни на о-в Крит, те казаха, че различните от православието християнски деноминации са ереси и не могат да бъдат наричани „църкви“, защото съгласно чл. 9 на основния християнски догмат – Символа на вярата – Църквата е „Една, Свята, Вселенска (Съборна) и Апостолска“. Тоест, това е православната църква, което всъщност никой не оспорва. Казаха още, че „съборност“ наистина означава единение на всички, но единение в истината, непроменена и нередактирана, и че според каноните, всички, които са отпаднали от това единение могат да се върнат в него, но само чрез покаяние и отричане от заблудите.

Какво да мислим ние, простите граждани? По принцип за нас този въпрос е скучен, защото ние се интересуваме от съвсем други неща, но ще се опитаме да му отговорим за гимнастика на светлите си умове.

Както по всички други теми, така и по църковната, най-разпалени са онези коментатори, които нищо не разбират от нея. Как се разпределят участниците в дебата?

На първо място те се делят на битово-суеверни / умно-начетени.

Битово-суеверните християни знаят, че по Коледа се сурвака, на Великден се чукаме с шарени яйца, на Тодоровден се яздят коне, на Лазаровден девойки се кичат с венци, а на Йордановден се играе хоро в реката. Те сключват сделки с Бога и светците да приемат децата им в университета, да се омъжат или да си намерят нова работа. За всичко това плащат с монети директно на иконите. Често не знаят какво е молитва и покаяние, не са съвсем наясно с действието на тайнствата, не познават историята на църквата и житията на светците. Но усърдието им е похвално.

От своя страна умните и начетени християни личат в една прослойка академични хора, ерудирани и теоретично подготвени, мъдри, но с „фарисейска премъдрост“ и възгордени дотам, че се чувстват напълно годни да казват кое е добро за Църквата, кое не е, кое е в унисон със съвременните тенденции и кое има нужда от доусъвършенстване. Те презират битово-суеверните християни, често говорят за техните цървули и потури и ги обвиняват, че са свели православието до магически треби по селата. Тяхното усърдие не е похвално, поне в онази част, в която се наслаждават на ума си и се опияняват от собствените си гласове, когато се случи да ги поканят по телевизията.

Разбира се по средата между тези две групи има хиляди хора – духовници, миряни, богослови и всякакви, които рядко участват в шумни дебати, в кротка нормалност честно живеят със себе си и изповядват своите възгледи. Но ние няма да се занимаваме с тях, защото те по правило са скучни и неподходящи за художествено изображение.

По православните въпроси българските християни се делят и по още един признак: русофили / русофоби.

Русофилите крещят, те реват, че са православни и че всички останали са окаяни грешници. Мнозина от тях обаче са чули за Църквата съвсем отскоро и нищо чудно преди това да са я заклеймявали като „опиум за народите“ с не по-малка страст и правоверност. За тях Божието име е само оръжие за сразяване на врага, а Царството небесно – нещо като развитото социалистическо общество. Днес руският тоталитаризъм извиква православието да запълни вакуума, останал след провала на марксизма-ленинизма, по същия начин, по който и той беше извикан горе-долу по едно и също време с нацизма, за да изтика християнството. Разбира се, да използваш една „небесна“, една есхатологична доктрина, каквато е православието, за груби политически цели е толкова далеч от религията (буквално: връзката между човека и Бога), колкото въвличането на струнната теория в борбата с проявите на битов алкохолизъм.

По въпроса за вярата и църквата русофобите пък се представляват от един особен вид богослови-либерали. Това са прозападно настроени интелектуалци, сред които можем да видим и споменатите по-горе „умни и начетени християни“. Те виждат какво правят русофилите и решават да се вдигнат на поход срещу тях, като започнат да правят абсолютно същото, само че с обратен знак – и те да развеят православната хоругва на политическото поприще. В представите им на земното кълбо трябва да се възцари един общ за всички политически модел, за което ще допринесе и един общ църковен модел. От чисто либерална гледна точка те не разглеждат църквата като строг институт, който отсича от себе си всичко деформирано, а като обединително знаме, под което могат да се стълпят всички люде по света, независимо от причудливите си вярвания и ритуали. Нещо повече – колкото по-причудливи и налудничави, толкова по-добре, защото приемайки ги, ние ще се покажем още по-толерантни. Докато за руснаците православието е много удобно, защото могат да кажат на народа си: търпи, това тук не е важно, важна е наградата в отвъдното, то богословите-либерали, за да им противостоят в подкрепа на западния свят, казват: да построим Царството Божие тук, на земята, преди Второто пришествие, преди Страшния съд (а защо не и вместо него!). Но така се подменя истинската цел на Църквата (спасението на душите) със самоцел – всеобщо добруване, пълни и достъпни молове, банкови кредити с ниски лихви, социални придобивки, все по-съвършени смартфони и все по-големи и по-тънки телевизори, на които да гледаме все по-пищни „риалитита“. Всичко това е хубаво, но не е цел, а в най-добрия случай – страничен резултат по пътя към целта. При това положение (безкритичното обединение на несъвместими хора и подмяната на главната цел) Църквата е застрашена да престане да бъде църква.

В момента някой сякаш иска да направи нещо като ООН за вярващи. Именно защото русофилите са започнали да превъзнасят православието по един пресилен и карикатурен начин, затова и богословите-либерали (русофобите) пресилено и карикатурно го принизяват и „осветскостяват“, правят го светско, каквото то не е и не може да бъде.

Изглежда най-големият проблем на християнството в наши дни е именно този – опитват се да го направят прекалено светско, за да е по-лесно поносимо за всички, които определят себе си като някакъв вид християни.

Загрижените за съдбата на християнството се изправят пред един голям въпрос: кое е за предпочитане – все повече хора да приемат Христос, все едно как, или пък независимо колко малко на брой хора да Го приемат точно така, както самият Той е учил за Себе Си – ни повече, ни по-малко.

По тази ос и богословите се разделят на модернисти и консерватори.

И така, еретици ли са католиците и протестантите?

От богословска гледна точка (не битово-суеверна, не умно-начетена, даже не и политическа) те  са такива и на практика не го отричат. Какво е да си еретик? Това означава да изопачиш, да промениш някой догмат. В богословието догматът е като аксиомата в математиката – нещо толкова очевидно и основополагащо, че даже не подлежи на доказване, но същевременно нещо, върху което се гради цялата конструкция на съответната дисциплина. Махнете аксиомата за точката и геометрията ще изчезне! Ако някой ученик каже, че триъгълникът има четири страни (нещо, което римо-католиците правят с тринитарния догмат), то учителят тутакси ще го отлъчи от час и ще повика родителите му.

На практика и католиците, и протестантите признават, че са еретици („ерес“ на гръцки означава „избор“), защото са избрали да променят и изопачат важни догмати и канони.

Католиците твърдят, че Боговъплъщението не е непременно необходимо условие за преодоляване на първородния грях, че папата е непогрешим, когато се изказва от катедрата си, и че спасението и вечният живот могат да се търгуват под формата на „свръхдлъжностни заслуги“ чрез индулгенции.

Протестантите пък отричат свещенството (приемствеността на Св. Дух за извършване на тайнствата), отричат покаянието, което е единственият инструмент за спасение, не почитат иконите (иконоборството е определено като ерес още преди 1200 години) и много други „прогресивни“ иновации, включително и тази, някои от тях да отричат божествеността на Христос.

И католиците, и протестантите не крият, че променят догми и канони, но твърдят, че с това не развалят вярата, а я подобряват. Казват, че първо, това не са чак толкова важни догми и канони, и второ, че Бог коригира сам Себе Си във времето, пригажда се и се съобразява с „новите реалности“ (идеята за продължаващото откровение) и че именно богословите-модернисти са единствените, които са в състояние да тълкуват на простосмъртните тези Божии корекции и пригаждания.

Ние, простите граждани, сме суетни, но не чак толкова, че да разбираме и тълкуваме Божиите корекции и пригаждания.

Затова благоразумно ще предпочетем да приемем нещата такива, каквито са се установили преди повече от хиляда години – неща, които през цялото време очевидно са работели добре. Не защото сме сигурни, че тези неща са съвършени, а защото сме сигурни, че не сме ние тези, които да ги човъркат. Ако е вярно, че Църквата е богочовешки организъм, създаден и оглавяван от Христос и в който пребъдва и излива благодатта Си Св. Дух, то кои сме ние, простите граждани, че да променяме този организъм на своя глава и според мимолетните си възгледи!

Ето гледната точка на едни най-обикновени светски лица като нас, без претенции за академичност или каноничност.

Вероятно по подобен начин мислят и повечето хора, които гледат на себе си като на безсмъртни същества.

Онези пък, които са убедени, че с последния удар на сърцето всичко свършва, могат да не четат горния текст.

Освен това мисля, че пуническият Картаген трябва да бъде разрушен.

***

Илюстрация: Йеронимус Бош, Триптих “Изкушението на св. Антоний” (детайл от лявото крило), Музей за древно изкуство, Лисабон

Източник: sulla.bg