Днес Георги Първанов обяви от телевизионния екран, че слиза от върха на създадената от него ( с ресурса на държавата в последната година от мандата му като президент) партия АБВ, но щял да стои “плътно зад младите”, заради които ( уж) правел крачка назад.

Първанов, разбира се, както много пъти досега, изобщо не се притеснява да си противоречи с предишни свои изказвания и това е възможно заради факта, че дори и при полета му надолу никой не му противоречи. Нито в политиката, нито в медиите. Как и защо постигна тази недосегаемост, не ми се иска да синтезирам в няколко изречения след като съм си направил труда даго обясня в книгата “Президент на РъБъ” още през 2010 г.

Очевидната причина за това решение е желанието  му да се посниши на завет при турболентните процеси, свързани с пропадането и на дългогодишния му съзаклятник Бойко Борисов в раздаването на порциите в България. Над двамата тегне поредното пренареждане на редиците в московската пета колона, която след 10 ноември 1989 г. се “перестрои” от чисто съветска в България по начин, който няма равен по успеха на тази операция в нито една друга бивша съветска колония в Европа.

Путин е заложил на по-млади свои протежета в България и Първанов е принуден да козирува с лъжата, че се оттегля единствено по свое желание от загриженост за младите, завличайки със себе си в (неизвестен засега ) политически бункер ( построен на здрава икономическа основа лично за Първанов) и други “старци”, като Калфин и Румен Петков.

“Път на младите” е сред най-осмиваните лъжи на комунизма в България. Като производна на ставащото в СССР до степен на пълно подчинение и карикатурна имитация, “старите” стискаха властта до последния си дъх и си отива от нея само посмъртно или при някакво провинение спрямо несменяемия вожд Живков, който ги пенсионираше или изпращаше “на отговорна работа” без обаче да дава каквото и да било обяснение за рокадите.

В Москва “старите” даваха пример.  До такава степен се бяха окопали на върха на върхушката, че маса вицове вадеха на показ видното за всеки явление. “Най-популярното състезание в Кремъл е надпревара с катафалки към гробищата”, гласеше един от тях.

Самият български васал на Кремъл Тодор Живков обичаше да се “шегува”, че дядо му е бил столетник, пък той се бил метнал на него. “Правете му сметката”, демек…

И въпреки всичко партийно – държавната “етика” изискваше да се повтаря папагалски лъжата “път на младите”. Както виждаме, крушата Първанов не пада по-далеч от това гнило дърво.

При това лъжата на Първанов е особено нахална при бегъл прочит на негови интервюта и цитирани в медиите изявления, в които не веднъж е определял себе си като “много млад” , за да се оттегля от политиката. Как така “изведнъж” остаря и му се прищя да дундурка младите на коленете си?

Освен посочените по-горе причини, има и още една, която най-вероятно го мотивира да се направи на политически пенсионер от рода на военизираните, които напускат млади службата. Подозирам, че му се е привижда ролята на задкулисен кукловод като доста по-удобена от това да е лице на провалена партия.

Ситуацията ми напомня една случка от септември 1990-та година.

Не бях присъствал на правителствено заседание никога. Но когато Андрей Луканов си предаде сам щафетата на властта на 21 септември, бях поканен като изпълняващ длъжността директор на БТА и формален член на правителството (!) в това качество за първи ( и последен път) да взема участие в последното заседание на онзи министрски съвет, известен като “първото правителство на Луканов”.

Отидох от любопитство, воден също така от желание да видя отвътре онова, което критикувах в публичното пространство. Беше странно за мен, защото бях избран да изпълнявам длъжността Главен директор на БТА от Общо събрание на работещите в агенцията в условията на управленския вакуум, настъпил след бунта срещу старото ръководство на Боян Трайков, практически прогонен през ноември миналата година.

Трайков беше явно между приближените на партийните превратаджии, което се видя от изпреварващата му заповед да се изработи голям портрет на Петър Младенов като алтернатива на портрета на Живков в агенцията още преди да се е разпространила новината за отстраняването на Първия, както го наричаха уж свойски, но винаги уважително неговите верни придворни. Фактът, че демонстрираше близост с победилите другари, не му помогна обаче и той изчезна да се лекува във Франция, оказвайки се последният функционер, облагодетелстван финансово от партийната върхушка в България по тази линия, понеже лечението му платиха от някакъв фонд за правоимащи по разпореждане на ЦК на БКП.

За да няма недоразумение, да спомена отново и малката подробност: подписка на  около 80 на сто от работешите в БТА отлежаваше при премиера Луканов с искане да ме предложи официално за Главен директор на БТА на президента, но той упорито отказваше и същевременно знаеше, че не може да наложи свое протеже. Това положение се запази и по време на злополучния му втори мандат, който приключи безславно с общонационална стачка. Имах скромен принос към нейното начало в навечерието й, възприет от стачниците като сигнал да не се колебаят.  Луканов се опита да ми нареди по телефона чрез БТА да бъдат сплашени с прокуратурата журналистите, които пишат за стачката- вместо това, разгласих от телевизионния екран заповедтта му с призив към журналистите да направят точно обратното.

Ето защо, при нашата явна и пълна несъвместимост до степен на антагонизъм, беше твърде странно, че е поискал да стана свидел на сцената , при която си предава властта сам на онзи 21 септември 1990 г.

Ако не греша, единственият коментар извън протокола по време на тази церемония беше на отиващия си министър на отбраната Добри Джуров. “Другари, аз сега си тръгвам, но винаги съм на разположение”, заяви многозначително той преди да затръшне вратата.

Беше наистина двусмислено предложение в контекста на слуховете за ключовата му роля при свалянето на Живков.  Добри Джуров остана в ръководството на преименуваната БКП и се ползваше с почестите на старейшина в това качество, макар БСП да беше в упадък.

Сега личното владения на Първанов АБВ е в упадък и той слиза от върха със заявка, да му бъде нещо като гарант.

Историята в случая не извенерява на класическата дефиниция на Хегел- първо се проявява като трагедия ( в чаша вода в случая Първанов), а после се повтаря като фарс.

Share on Facebook