Има нещо комично в това, че руският премиер Дмитрий Медведев предупреждава днес за начало на втора студена война.
Чърчил оповестява на 5 март 1946 г във Фултън ( САЩ) от преди 70 години падането на желязната завеса. Руският премиер се опита да са направи на Чърчил в Мюнхен.
http://www.mediapool.bg/ruskiyat-premier-obyavi-zapochvaneto-na-nova-studena-voina-news245540.html
Медведев предизвиква съжалителен смях в сравнението с Чърчил, който е голям грешник по много показатели на кантара на историческата оценка. Но е също така, за разлика от Медведев, безспорен като ЛИЧНОСТ в историята на Великобритания и света. Той е първият политик с нобелова награда за литература , първият носител на наградата почетен гражданин на Съединените щати и инициатор на западната съпротива срещу съветската диктатура в окупираната от СССР част от Европа.
Медведев, който се опита да изръмжи заплашително по темата за студената война в Мюнхен, не издържа сравнението не само на лична почва, която е доста разкаляна под краченцата му. На глинени крака е самата Русия.
Макар и изтощена до смърт след Втората световна война, Съветската империя е била световна сила не само чрез контрола на окупираните от нея територии (предимно) в Европа, но и като международен престиж заради огромните жертви на СССР в битката с нацизма, оценен от Запада като по-голямата опасност от апетитите на Сталин за световна революция.
Днешна Русия разполага с три оръжия в претенциите си за величие ( ако не броим константата с огромната територия, източник на руската гордост, подклаждаща великия руски апетит за още и територии). Двете реални компоненти на руската претенции за водеща световна роля са ядрените оръжия и космическата програма. Третият кит, на които стъпват тези претенции, е енергийният балон, издигнал за едно десетилетия империята на Путин в облаците на бързото забогатяване, който обаче се спихва пред очите на всички ни с унизителната за ядрено-космическата държава икономическа катастрофа, изобличаваща както нищо друго досега приликата й със страните от третия свят.
Още по-зле за Русия стои въпросът с международния авторитет, който се надена на украинския кактус при приземяването му в Крим. Откакто съществува на картата Русия никога не е била по-изолирана, но вместо да се сърди на себе си, търси вината навсякъде другаде. Путин докара държавата дотам да няма на практика нито един всеотдаен съюзник, а последните й сателити, като Беларус и Казахстан, открито й се противопоставят до степен, че по отделни двустранни и международни въпроси проявяват явна враждебност към опитите на Москва да възстанови нещо като СССР под формата на евразийския съюз.
И на фона на тази картина Медведев „плаши” света със студена война? Кой би трябвало да се стряска от нея, ако не самата Русия, наследник на съветската империя, която загуби студената война от много, много по-силни позиции и отиде в небитието на историята? Нима не е ясно, че същото чака и многонационалната Русия, ако продължава да налита на бой срещу всички?
Истината е, че Путин, който се опитва да стресне Запада чрез посланието на Медведев в Мюнхен, отдавна е преминал границата на студената война с антизападната и антиамериканската истерия, раздухвана в империята му. А по отношение на Украйна преминаването на границата стана направо с войски. Което му беше заявено и от държавни ръководители, чийто страни Русия заплашва с подобна агресия.
Например президентът на Литва Даля Грибаускайте отговори на Медведев в рамките на същата конференция, че Русия води „открита военна агресия в Украйна и открита военна агресия в Сирия”.
„Тук няма нищо студено, това вече е много, много горещо” , декларира Грибаускайте.
Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг също засегна темата за студената война и отбеляза, че НАТО не желае такава. Не беше нужно да уточнява кой би загубил ( отново) от нея. А и всеки елементарно подготвен наблюдател на световните събития знае, че западното благоразумие или ако щете- егоизъм- диктува Русия да бъде жива и здрава, цивилизована част от човечеството, вместо да заплашва неговата стабилност с евентуално ново колабиране на огромното туловище, което отново да се окаже неспособно да се самоиздържа.
Опонентите, влюбени в бащицата Путин заради неговото перчене („голи и въоръжени”, както се казваше за съветските хора днес се илюстрира от голия до кръста Путин на кон), ще кажат, че руските икономически проблеми едва ли не са създадени целенасочено от западните злодеи. Само че ще дойде ден, когато самите руснаци ще попитат Путин на подсъдимата скамейка къде отидоха несметните богатства от десетилетието на петролния бум и защо не бяха изразходвани така, че страната да стане независима от капризите на петролните борси, вместо да пропада заедно с техните индекси днес.
Опасността за Русия и нейните околности на два континента поне идва не от студената война със Запада, а от нарастващата вероятност този въпрос да бъде зададен от гладните и обезправените ( а не от сития Запад). Защото Западът не си мечтае за поредната руска революция – четвърта в рамките на един век след онези от 1905 ( след поражението от Япония), през 1917 г. (след поражението в Първата световна война) и през 1989 г. ( след поражението на СССР в борбата със собствената си обществено-икономическа неадекватност).
А какво по-голяма неадекватност може да има от това да се хвърляш в нова студена война все по-гол и гладен, надувайки обаче пропагандно фанфарите на победата ( от 1945 г.)?
Share on Facebook
