Нямам никакъв проблем с голотата. Не, не съм нудист. Току-що си избрах един цял бански, при това винтидж модел, сиреч с много плат. Хареса ми, а не че се срамувам от тялото си. Харесват ми дрехи, които поливат женското тяло като морска пяна. Морската пяна не е достатъчна да стопли тялото (и без това е по-добре да го топли друго), но през морската пяна тялото прозира и загатва колко топло може да бъде. Морската пяна е достатъчната дреха, за да е ясно, че си на брега на морето, а не вътре в него. Морската пяна украсява морето, но не е морето. Морето е толкова по-интересно.

Не харесвам дрехи, които свалят жената от мястото й на притежателка на морската пяна, дрехи, които доказват, че това тяло има всички части, но няма усета да ги носи нежно. Не харесвам дрехи, създадени за мъчение – било то на своя притежател или на този, който гледа към тях. Не харесвам мъчения, особено толкова глупави. Не харесвам дрехи без свой език, а дрехите проговарят само, когато притежателят им може да говори чрез тях.

Имам например блуза, която казва „Сънувах те”. Разбира се, има един единствен човек, който може да я чуе. Наскоро му купих и рокля, която казва „Набери ми диви цветя из Родопите.” Ако можеше да я види, той щеше да я чуе. А този бански е за идното лято в Созопол, но сигурно ще говори само на мен. В някои дрехи оставям раздяла, в други – очакване, но нямам дрехи, които да мълчат и да ме правят пластмасов манекен.

Гола мога да бъда безкрайно дълго и тежко във всичко, което пиша и казвам. Не обичам да обличам думите си. Най-много и за тях да има от морската пяна. Но пяната оттича леко по думите и разлива смисъла им из всички морета.

И понеже не обличам думите, понякога на тях им е студено. Увисват в леден въздух и замръзват на езика ми. Нищо, аз калявам думите си. Не ги обличам, макар да знам, че ще измръзнат. А аз ще измръзна с тях – честна, гола и достъпна за раняване. Калявам ги, защото не искам да ми боледуват. Думите, които харесвам, са красиви и голи, не подсмърчащи и свити. Те идват от душата и всяка от тях дължи на душата да я преведе непресторена към тези, които искат да я чуят. Харесвам думите, които обличат чувствата за разходката им по земния бряг. Те трябва да са силни и мои и да идват от дълбокото на морето, иначе могат да се удавят дори в малкото пяна отпред.

Знам колко хора не са съгласни с това. Голотата на думите ни прави далеч по-уязвими от тази на тялото. Така е. Но и ние трябва да се каляваме. С цената на няколко настинки аз с всеки текст се калявам да бъда откровена до дъното на водата. Хората се парализират от тази опасност някой да надникне в душата им. Предпочитат да говорят за анатомията на тялото си отколкото за тази на чувствата си. Готови са някой да пожелае тялото им, но не и чувствата им. А често искат всички да желаят телата им. Такива хора може и да нямат чувства.

Не искам да лъжа, че всяка моя дума е гола. Не е. Някои думи въобще не ги изричам. Други трябва да бъдат покрити с морска пяна, защото след мен ги чака и друг живот. Ще живеят у други хора, вероятно ще предизвикат различни на моите чувства. И ако има опасност някои от тези думи да ранят, аз съм длъжна да ги повия с малко морска пяна. Думите не са за да раняват, макар че и това е по избор.

Знам какво ще каже една от близките ми приятелки за този текст. Че когато тя е честна до болка с мен, аз се сърдя. Не, не мога да се сърдя за думи, които идват от сърцето. Но всеки път, когато летят към мен студени и непредвидено опасни, аз се чудя „Нямаше ли малко морска пяна в твоето сърце за мен?” Знаеш, че съм гола и измръзвам.

Постоянно ме питат защо се разкривам толкова в текстовете си. И аз постоянно отговарям: „Защото нямам какво да крия.” И писането, и четенето са по избор. Ако някой иска да влезе в моите чувства, защото там му е топло или пък студено, весело или тъжно, може да го направи или да не го направи, да го почувства или да го отмине. Има място за много хора там. В голото ми тяло обаче има само едно място. Затова то остава облечено.