Споделих прибирането си с агитката на Левски. Една доста колоритна, твърде експанзивна част от нея.
В метрото бяхме. Крещяха. Скачаха. Блъскаха. Миришеха на алкохол и пот. И на нещо диво и опасно. По очите на другите пътници около мен, съдя, че се чувстваха не по-малко изплашени и възмутени.
Радостта се познава по усмивката.
Триумфът по осанката.
Победителят по стойката.
Това, което видях не знам какво беше. Мутанти. Зомбита. Шимпанзета с шизофрения?
Не знам.
„И преди, и сега, Левски значи свобода.“. Това пееха. И после спряхме, видяха полицаите в метрото и започнаха да ги псуват, обиждат, да удрят по стъклата и да показват средни пръсти.
Свобода...
Свобода е да показваш средни пръсти и разкривени физиономии на властите.
Свобода е да играеш на пого в препълнено с деца, майки и възрастни метро.
Свобода е да се напиеш до тотална неадекватност.
Свобода е да се сбиеш, докато някой не спре да мърда.
Свобода е да си гол до кръста и да виеш на умряло в затворено пространство с беззащитни хора.
Свобода е да си невменяем. До опустошителност.
Егати Свободата Пичове
Не сте пичове. Само ако знаехте колко много хубави неща можете да бъдете със свободата, която имате, а не сте.
Сигурно някой психолог би обяснил правдоподобно тази настървеност за разруха в погледите и с какво футболните мачове я отключват.
Сигурно десетки притеснени майки стоят на прозорците и се молят да се върнете невредими.
Сигурно още сто неща ви правят банална човешка версия.
Но, каквото и да е – свободни сте точно толкова, колкото диванът в хола ми.
Вие сте роби на травми, ограничения, стереотипи, несбъднати желания и безсилие.
Вие сте затворници в собствените си мозъци.
Вие сте жертви на собствените си лимити – интелектуални и емоционални.
И... не знам дали това е свобода.
Не съм сигурна какво точно празнувахме на 3-ти март.
Не съм убедена, че за тази свобода е умрял вашият, НАШИЯТ, Левски.
Едно, обаче, е сигурно – в крайна сметка категорично притежавате една свобода. Тази на избора какво да направите с нея.
Само Левски!
