"Тръгнах от тези предпоставки, за да подскажа, че в наше време, ако ще има диктатура, тя трябва да бъде медийна, а не политическа.

Знае, че съгласието се управлява чрез контрол над най-разпространените средства за осведомяване.

За останалото нищо не струва да се позволи на много вестници да бъдат на различно мнение (докато не могат да бъдат купени – имам предвид собствеността, не броя).

Какъв е смисълът Биаджи да бъде интерниран, за да се превърне в герой ли? Достатъчно е да не бъде оставен да говори по телевизията, с надеждата, че ще го забравят.

Разликата между „фашистки“ и медиен режим е в следното: при фашисткия режим хората знаят, че вестниците и радиото съобщават само допуснати от правителството комюникета и че е забранено да се слуша Радио Лондон под угрозата от затвор.

Затова по време на фашизма хората не се доверяваха на вестниците и радиото, слушаха Радио Лондон под сурдинка и вярваха само на новините, съобщавани шепнешком от уста на ухо.

При медиен режим, където, да кажем, 10% от населението има достъп до опозиционната преса, а останалите получават информация от контролирана телевизия, от една страна, е в сила убеждението, че несъгласието е позволено („има вестници, които пишат против правителството, доказателството е, че Берлускони непрекъснато се оплаква от това, значи има свобода“), от друга – ефектът за реалност, който телевизионната новина създава (ако новината за падналия самолет е вярна, вярно е и това, че виждам сандалите на умрелите да плуват и няма значение дали това не са случайно останали сандали от предишна катастрофа, използвани като инвентар), кара хората да вярват и да гледат само онова, което се предава по телевизията.

Но времената са мрачни, нравите – корумпирани, а самото право на критика, когато не е потискано чрез цензура, бива подхвърляно на народния гняв.

Така че публикувам тези записки в името на позитивната антипатия, която отстоявам.".

Умберто Еко