Това е историята на един несъмнен успех. 400 милиона европейци днес могат свободно да пътуват из 26 държави от континента. Началото беше поставено от Хелмут Кол и Франсоа Митеран, припомня Дойче веле.

Когато запитат европейците какво означава за тях Европа, много често се чува един отговор: свободата на пътуванията, свободното придвижване на стоки, пари и услуги. Според 58 процента от европейските граждани, това е най-голямото постижение на общността. В последната анкета на Евробарометър повече от половината анкетирани /53%/ казват, че са лично облагодетелствани от отворените вътрешни граници в ЕС. Икономиката също печели от свободното придвижване на стоки и услуги.

Предисторията

Още в Римските договори от 1958 година беше залегнало намерението да бъдат премахнати всички пречки пред свободното движение на хора, капитали и услуги в страните-членки. През юли 1984 година германският канцлер Хелмут Кол и френският президент Франсоа Митеран подписаха споразумението от Саарбрюкен за прекратяване на граничния контрол между двете държави.

Трите страни от Бенелюкс също се заинтересуваха от облекченията, предвидени в споразумението. С меморандум те изявиха желанието си да се присъединят към него. Това им желание беше изпълнено чрез Шенгенското споразумение.

На 14 юни 1985 година беше подписано споразумението, предвиждащо облекчения по границите на петте държави - и то на символично място. Пътническият кораб „Принцеса Мари-Астрид“ си придвижи по течението на река Мозел към мястото, където се пресичат границите на Германия, Франция и страните от Бенелюкс. В люксембургския град Шенген дипломатите слязоха на сушата и подписаха документа.

Шенген 1 и 2

Въпреки че първото споразумение, неофициално наричано Шенген-1, беше само двустранно, то донесе изгоди и на други страни-членки на ЕС. През 1990 година петте държави се договориха как да бъде осъществено споразумението на практика. Шенген-2 регулира и компетенциите на националните полиции в страните от Шенгенското пространство и полага основата за създаването на обща информационна система за сигурност. В него бе предвидено и това, което стана факт на 26 март 1996 година - падането на граничните бариери по вътрешните граници на Шенгенското пространство. Италия, Испания, Португалия и Гърция междувременно бяха станали членове на Шенгенското пространство. Малко по-късно към него се присъединиха още Австрия, Дания, Швеция и Финландия, както и две страни, които не са членки на ЕС - Исландия и Норвегия.

Дотогава Шенгенското споразумение бе договор между отделни европейски държави и не бе свързано с ЕС. Това се промени през 1997 години с Договора от Амстердам. Споразумението бе интегрирано в европейското право и стана валидно и за новите страни-членки. Неучастващите дотогава Ирландия и Великобритания настояха за изключения. Те участват в Шенгенската информационна система, но не са премахнали граничния контрол. През 2007 година към Шенген се присъединиха и новите страни-членки Естония, Латвия, Литва, Малта, Полша, Словакия, Словения, Чехия и Унгария. Четири години по-късно към Шенгенското споразумение се присъедини и Швейцария, която не членува в ЕС.

По този начин възникна една незащитена външна граница на Шенгенското пространство, защото Лихтенщайн е неразделно свързан с швейцарското икономическо пространство – между двете страни на практика не се осъществява граничен контрол. Княжеството бе прието в Шенген чак през 2011 година, защото Германия и Швеция имаха съмнения, че това ще стимулира някои данъчни измами. Така Шенгенското пространство се разшири до сегашната си големина. В него живеят над 400 милиона души, сухопътните му граници са дълги над 7.700 километра, а морските му граници са почти 42.700 километра. По-късно присъединилите се към ЕС България, Хърватия, Румъния и Кипър ще бъдат приети в Шенгенското пространство, когато изпълнят всички предпоставки.

Шенгенското споразумение преживя вече и първата си реформа - през 2013 година. След политическите промени в Северна Африка през 2011 г. бежанският поток се засили и повечето северноевропейски държави като Германия настояха за временно въвеждане на гранични контроли по вътрешните граници. Така беше въведен авариен механизъм, с който отделните държави едностранно могат да въвеждат граничен контрол, но за не повече от две години.

Особено след бежанската криза от 2015 година някои държави се възползваха от това ново правило. Например Германия, Австрия, Дания, Франция и България. Унгария и Словения издигнаха огради по техните шенгенски външни граници, а Австрия затвори една отсечка от вътрешната си граница със Словения. Въпреки че броят на пристигащите в Европа бежанци намаля драстично, някои политици, сред които и германският вътрешен министър Хорст Зеехофер, настояват за граничен контрол и по вътрешните граници на общността – поне дотогава, докато ЕС не успее да защити външните си граници. "В момента аз не виждам белези, че това ще му се удаде в обозримо време“, твърди Зеехофер.