Как световният елит видя Априлското въстание: Джанюариъс Макгахан

Когато говорим за Априлското въстание, българската историография не пропуска да спомене имената на редица чужденци, застъпили се зад каузата на българите и изразили възмущението си от начина, по който Османската империя потушава бунта за свобода. Става дума за имена като Оскар Уайлд, Виктор Юго, Уилям Гладстон, Макгахан, Джузепе Гарибалди и редица други, които, използвайки огромното си влияние, се опитват да вдигнат завесата и изкарат наяве фактите, които трябва да ужасят цяла Европа. На тях българският народ дължи много, тъй като всичките им писания спомагат светът да разбере, че на Балканския полуостров има един народ готов на всичко, за да постигне свободата си, и че същият този народ става жертва на един изключително нехуманен начин, по който е потушено въстанието му. Именно затова,  ние от “Българска история” започваме една поредица, в която ще публикуваме статиите, стихотворенията и разказите на тези чужденци, за да осъзнаем още по-добре защо трябва да знаем имената им.

В този брой на поредицата ще ви представим начина, по който журналистът от британския вестник „Дейли нюз“ Джанюариъс Макгахан описва събитията, разиграли се по българските земи. Именно този вестник и в частност Макгахан са главните „виновници“ цяла Великобритания да разбере за зверствата, извършени срещу българите. Това оказва своето влияние върху обществото и реакцията на политическия елит не закъснява – Уилям Гладстон постави българския въпрос на най-високо ниво. Всичко това едва ли би се случило обаче без ужасяващо детайлния разказ на Макгахан, от който ни побиват тръпки дори сега. Като резултат от неговите публикации може да се считат и последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар. „Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като „Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на р. Дунав. Както виждате, приносът на Макгахан към освободителното дело е значителен, така че неговото име трябва да бъде известно на колкото се може повече българи. В следващите редове ще може да прочетете ужасяващият разказ, който обрисува отлично случилото се в Батак преди малко над 130 години.

Татар Пазарджик

„Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик по права линия, високо в разклоненията на Родопите, които се простират южно от главната верига на Балкана. Пътят представляваше стръмна планинска пътека, проходима на места само с ловкостта на дива коза. На връщането си научихме, че има по-хубав път, но нашият водач, със своето ориенталско своенравие, беше избрал лошият…

Най-после се измъкнахме от гъстата гора и попаднахме в прекрасна долина, която простря богат килим то зеленина пред очите ни. Малка рекичка шумолеше и се провираше през нея, а над водата се очертаваше миниатюрна дъскорезница. Изглежда, че жителите на Батак са водели значителна търговия с дървен материал, който те са обработвали от горите на околните планини…

Дъскорезниците са мълчаливи сега. Малката долина и нейните богати, сочни склонове са били сигурно покрити с многобройни стада от овце и добитък. Нищо живо не се виждаше сега. Това малко, красиво място беше самотно като гробище, сякаш с години живo същество не е стъпвало на неговия богат чим…

Щом приближихме, нашето внимание беше привлечено от глутница кучета по наклона към градчето…Те залаяха разярено по нас и избягаха в съседните ниви…Най-после пристигнахме на малко плато, където се показваше началото на падина. Насочихме се натам с намерение да пресечем, но изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас; точно под нас, почти под краката на конете ни, се показваше картина, от която изтръпнахме. Грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, събрано на мръсна купчина, около която тревата растеше обилно. Замразяваща миризма, подобна на тази на умрял кон, се разнасяше наоколо. Тук кучетата намираха бързо храна и нашето неочаквано приближаване ги прекъсна…

Градчето лежеше на разстояние от стотина ярда по-долу…

Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини…Отново видяхме грамада от скелети и черепи пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глава. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града…

Батак е бил селище от 900 къщи и с около 8000 или 9000 жители…При определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем и или девет души на къща…

От другата страна на пътя имаше два скелета на деца…Броят на децата, убити при тези кланета, е  повече от огромен…Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката, тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаване към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни…

Сега вече се приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо. Въздухът е тежък, с воняща до припадък миризма…Училището е от едната страна на пътя , черквата – от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна, хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…Бреговете на рекичката са били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от кучета. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла надолу по своите брегове, през тесните канари и стръмните дефилета, под дебелите клони и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние, чак до Пещера и дори до Пазарджик.

Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и, като го държахме до носовете си, продължихме нашето разследване.

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че мястото е затрупано от камъни и боклук на височина от пет до шест фута по високо от нивото на улицата и едва след търсене открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас в действителност е огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни…Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите…Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така, както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те са направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влязат вътре. Те са постигнали това само частично…Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище – картина, която ще ме преследва цял живот…

Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди…Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква…Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата. Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти…Навсякъде ужасни след ужаси…

От всички жестокости, ужаси и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният  в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са си помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носа си тук…

Ние говорихме с много хора, но нямахме сърце да изслушаме в подробности историите на много от тях. Ограничихме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод вероятно не би могъл да даде по-добра представа за ужасния характер на клането и начина, по който цели семейства са били унищожени. „Колко души имаше вашето семейство?“ – попитахме ние. „Десет“ – беше може би отговорът. „Колко са останали живи?“ – „Двама.“ – „Колко бяхте вие?“ – „Осем.“ – „Колко са останали живи?“ – „Трима.“ – „Колко души бяхте вие?“ – „Петнайсет“ – „Колко са останали живи?“ – „Пет.“ – И така нататък, за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали по един до пет души. Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни и хубави синове: Георги, Иванчо и Стоян. Те били женени за добри и работили невести: Райка, Стоянка и Анка – и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Летко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Ганка, Марийка и Райка. Така че семейството е наброявало всички деветнайсет души, живеещи под един покрив. От цялото това цъфтящо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала само тази стара нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво е останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло, и горката жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше от отчаяние…

Ако имаше време, можеше с часове да слушаме такива истории…

Казаха ни, че голям брой деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се, в кои турски села те са задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите…

Ние попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаеха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дена – изгарянето и разграбването на града не можело да стане за един ден – и през цялото това време, до последния ден, те са били подлагани на всичко възможно, което горките безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци…Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.

Мистър Дизраели беше прав, когато си изпробва остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали връзката си с хората, попаднали в ръцете им, по много експедитивен начин. По-експедитивен от затвора. Наистина, турците са експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихме вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много дни тук, на грамадата.“

Източник: bulgarianhistory.org