Може би едно от най-тъжните неща, които се случват напоследък е отношението ни към гръцките протести.
Хиляди граждани от южната ни съседка ежедневно стоят на площадите и отстояват онова, което считат за свое право.
Ние пък им се дразним. Че нямали това право. Че е наглост. Че не бива така добре да са живяли през всичките тези години, от които ние помним глад и мизерия. И че – нека им!!!
Нека им след толкова много мързел и изхарчени пари - сега да им резнат крилцата и да видят те.
Нека ни и на нас...може би.
Да стоим толкова години и да гледаме как точно до нас има хора, които живеят човешки, дори охолно и които отказват да променят това, просто защото то е било нечия грешка.
Отказват да изплащат чужди дългове. Нещо, което ние правим безропотно и отделяме примирено от всяка наша порция, от всеки залък.
Изобщо няма значение как гърците стигнаха дотук, колко правителства са виновни, колко е фалирала държавата им или какви са правилните икономически и политически действия.
Важното е, че хората непримиримо отказват всичко това да бъде за тяхна сметка. Да платят със своите животи и да направят компромиси с онова, което са получавали до момента. И застават хиляди, и блокират граници и мятат домати.
А ние стоим отстрани и цъкаме с език. И само чакаме някой да ни посочи срещу кого да пишем гневни статуси. И кого да мразим.
Силно мразим онлайн. На улицата обаче сме все същите сиви шушляци – приведени, примирени, завистливи. Неудовлетворени. И безсилни.
Да излезем, да се борим за себе си и семействата си. Защо така? Народопсихология?
Онази преклонена главица, която сабята не е отсекла, може би е останала без дух, който да я крепи.
Наистина това е най-тъжното.
Как виждаме, че другите живеят добре, как ставаме свидетели на борбата им и как ги мразим. И им пожелаваме да станат като нас, без дори да се сещаме за варианта, че вместо това може ние да бъдем като тях.
