Има неща, които не обсъждаме дори с най-добрата си приятелка. Не защото се смущаваме от нея, а защото тези неща ни е досадно да обсъдим дори със самите себе си, или пък са толкова щекотливи, че предпочитаме да отложим разсъжденията по тях. Кръстихме ги „тихите въпроси” и решихме, че няма смисъл да търсим гласните им отговори от специалисти, защото всеки сам е специалист на морала и начина си на живот. Ще пишем тук своите лични мнения по тези въпроси, а вие не се колебайте да ги обсъдите с нас в полето за коментари под статията. Днешният въпрос е: когато мъж и жена излязат на среща, кой трябва да плати сметката?

Силвия Петрова: Въпрос на талант

Откакто се помня, изпитвам тих ужас, когато си представя, че може да попадна в пародиен вариант на поговорката „Който плаща, той поръчва музиката”. Вероятно е свързан с възпитанието ми в стил „мъжко момиче”, което винаги трябва да има в себе си пари за питие и такси, за да не зависи от настроението на ухажорите си. Разправиите за „правото” ми да си платя, които редовно съпътстваха всяка среща обаче се стопиха, когато в един момент рязко осъзнах, че връзката между „плащане” и „поръчване на музика” вероятно наистина съществува в нечии глави. Но това със сигурност не са главите на мъжете, с които бих изконсумирала дори и само една лимонада. Имам един приятел, който казва, че парите не са нищо повече от точки: трупаш ги, за да ги размениш за нещо друго, а най-важното условие да ги имаш, е да култивираш умението си да даваш. Впрочем талантът да даваш е неразривно свързан с този да приемаш. Ако ти куца едното, проваляш се и в другото. В този смисъл след дълги войни за това кой да плати, вече просто не отдавам прекомерно значение тази подробност. Защото и в двата случая усъвършенствам способностите си по оста даване – приемане. И в двата случая трупам точки. Които са много повече от парите в портмонето и егото ми.

Христина Стоянова: Въпрос на щедрост

Не ме разбирайте грешно. Много съм далеч от усещането за класическа държанка, на която любовникът плаща за това, че му вари кафе. Но намирам за абсолютно неадекватно някой мъж да ме покани на среща, а когато настане време за плащане на сметката, да започне да си върти разсеяно косата на пръста. Хубаво, ще си платя изконсумираното от мен. Да е жива и здрава баба, която все ме изпращаше на рандевута с момчетиите със заръката да поръчвам това, което мога да си платя. Обаче щедрото ми същество много се бунтува, когато интимният ми партньор, с когото деля една постеля, започва да смята колко ми струва пастата в сладкарницата и бирата в кръчмата.
Хубаво, и това ще платя! Ама редно ли е да давам пари за половината наем, за моята част от сметките, а накрая да плащам и рента за това, че господинчото свойски лежи на дивана в моя хол. Пък после ходи обяснявай що си свикнала сама да се справяш с живота и оправдавай силата си пред неособено мъжествени мъже.

Мила Иванова: Въпрос на чувство

Има хора, с които съм като у дома си. Някои от тях никога не попадат в дома ми, други и в живота ми не попадат, но знам, че щом са наоколо, значи съм се приблала вкъщи. Не мога да обясня това чувство, защото не искам. А какво е да си вкъщи? Можеш да си взимаш от всичко – и от виното в хладилника, и от черешите на масата, и от книгите в библиотеката, и от крема за ръце на скрина. Вкъщи може всичко. Можеш да джапаш без грим и педикюр, а можеш да облечеш малка черна рокля и да поканиш мъжа си на вечеря на свещи на пода. Ей така ме карат да се чувствам някои хора – с тях мога да бъда слаба и с размазана спирала, мога да бъда и блестяща, подредена. С тях няма значение кой ще плати сметката, защото това са вторични ефекти от живеенето – сметките, етикетите, гордостите, мъжко и женско, домакиня и феминистка.

Но понеже подобни (д)ефекти често замъгляват важността на събитията, аз съм решила въпроса така. Просто винаги плащам сметката. И наблюдавам ответната реакция. Тя говори за ответния човек почти толкова, колкото и сам да се представи. Някои момченца кротко се съгласяват аз да платя, а аз си знам – по кротки не си падам задълго. Други мъжленца вадят театрално тежки портфейли, от които стърчи идеята им за мъжество. Не и моята. А има и такива, които реагират, като че и двамата сме у дома си.