Седя на пейка пред един шопинг център. Задава се негърка, с мърляви дрехи, с тон грим, някакви тикове, пиянска походка и си говори сама. Жената, явно има не само неврологични, но и психически проблеми.

Пльосва се на пейката до мен, а аз бързешком си грабвам чантата и ставам, погнусена. И в този миг, негърката става агресивна и започва да крещи, че я игнорирам, че съм расистка и прочие глупости, а минувачите, повечето негри, ме гледат недобро, изпод вежди.

Изнасям се от сцената и си мисля - защо аз трябва да понасям разни изроди? Как стана задължително да приемаш всяка отрепка, че и да й се радваш, едва ли не? Откъде накъде, аз трябва да потискам естествената си реакция? Що за терор наложиха - аз да приемам всичко и всеки?
После ми дойде наум разказът на един възрастен човек, свидетел на „площадния народен съд“. Как четяли на тълпата списък с „народните изедници“, а народът скандирал „смърт! смърт!“, без да знае кого точно съди на смърт. Хубаво, но една циганка до него крещяла на всяко прочетено име „исмърт!“. Не издържал човекът: „ Ти пък какво си се разкрякала, ма?“ Циганката мигновено реагирала: „Лейй, тоз пък ни дава на народа да вика исмърт!“. Здравите сили започнали да си проправят път към него, а нашият герой - две наляво, три назад, две надясно, три назад - се измъкнал от митинга и се омъглил.
Нещо подобно става и сега. Мааму кога и къде да живея в нормален свят?