Мария наистина е фантастична – пълна с енергия, желание за работа и свежи хрумки. Развихри се истински по време на фотосесията, а след това си поговорихме сладко на салата, чесново хлебче и пица „Маргарита”.

Искала ли си да живееш в друга епоха?
Случвало ми се е да изпитвам сантимент към минали епохи. Но не бих искала да се връщам, защото си мисля, че неслучайно съм избрала да се появява тук и сега – за да мога да се насладя на този хаос, който се случва в момента. Той е невероятен и ражда чудеса. Но много обичам да пътувам във времето чрез въображението си. Харесвам Ренесанса, 20-те години. Обожавам времето, в което се е появило и е процъфтявало нямото кино. Смятам, че трябва да се върнем пак към него, че много почнахме да дърдорим. Нямото кино е красиво, точно защото в него всичко е черно-бяло и се акцентира на емоциите. Допада ми епохата от разказите на Селинджър – оживяват ми като картина. Но ако човек има достатъчно силно въображение, може да направи така, че да си върже една фльонга на главата и веднага да стане винтидж. Стига да пожелаем, можем да пътуваме където си поискаме. Не е необходимо да си в онова време или да съжаляваш за нещо, за да можеш да си направиш филмът да ти е приятен и сега.

В кой филм си в момента?
В моя си. Не знам как да го опиша. Гледам си детето, не излизам, внимавам какво ям, гледам да се движа и да ходя сред природата. Вече нямам никакви притеснения по отношение на социалния ми живот, защото виждам, че той страда от душевен недоимък (смее се). Не ми харесва да излизам по заведения и дискотеки. Обичам живи участия, жива музика на хора, които си заслужава да слушаш, джаз. Харесва ми да си чета книжка, да се разхождам с колелото, да общувам с детето ми.

Носиш ли дрехи second hand?
Има магазинчета, които много обичам да обхождам. Нямам абсолютно никакви притеснения относно „втората ръка”, не разбирам защо някои хора имат. Знам, че винтидж е много сериозна модна вълна. Например, Виктория Бекъм затваря цели такива магазини с охраната си, когато ходи да си пазарува. В Южна Африка имаше уникални винтидж магазини. Много често по тези места откривам страшно красиви дрехи, които са като експонати. В тях има история, това не се просто дрехи, а изкуство. Не може да намериш такива неща в нормалните магазини с конфекция. Не мога да си представя, че в една страна, в която минималната работна заплата е под 300 лева, може да има обувки, които струват 1000 лева. Освен това тази обувка е много близо до онази, която може да се види на сергия на Женския пазар. Така че без такива номера, не се връзвам.

Някои хора не носят „втора ръка” заради енергията от предишните собственици.
Ами то и въздуха, който дишаш, кой го знае къде е бил! Те пък много почнаха да разбират от енергии! На човек като му влезе една муха в главата, трудно се гони. Ако много хора повтарят като мантра едно и също нещо, и ти почваш да го вярваш. Ако от утре обаче се повтаря, че няма енергии в тези дрехи, те ще повярват и това. То има енергии и в новите дрехи, които са шити от жена, която е скърбяла за нещо си. Откъде знаеш шивачката на палтото ти за какво е мислила, когато го е шила?

Какво ти дава телевизията?
Възможност да се изразявам. Даде ми възможност и да се озаптявам – защото това, което правя, наистина е малко рисковано. А и в телевизията е трудно да си такъв, какъвто си. Зодия Риби съм – аз съм един мек, приятен човек. Но когато работя, се налага да изваждам акулата от себе си, да покажа зъби. Противоестествено е, но няма как.

Спират ли те по улицата?
Усмихват ми се хората, това е най-готиното чувство на света! Мисля си, че съм инкогнито, особено когато съм без грим, мотая се и си правя ежедневните неща. Обаче виждам едни такива загадъчни усмивчици на хората, които ме разпознават. И аз им се усмихвам и това е едно страшно приятно общуване, красиво, без думи – разбираме се за секунди. Признавам си, че се чувствам много добре от това.

Кога реши да станеш вегетарианка?
Стана постепенно. Все едно си на автопилот, но в един момент включваш съзнанието си. Една жена до 30 рядко се замисля кое как влияе на здравето й. Когато се появи детето, започнах да ставам по-съзнателна. Осъзнах, че качеството на храната и на мислите влияе на това, което привличам в живота си. Същевременно внимавам да не изпадам в крайности.

Промени ли те синът ти Давид?
Да, много ме промени. Направи ме по-концентрирана. Преди бях – какво ми пука, ден да мине, друг да дойде... Обаче в един момент осъзнаваш, че си отговорен за този човек, трябва да го осигуриш.

Кой е най-големият урок, който ти даде детето?
Да съм търпелива. Дипломатична. Смятам, че майки на деца между 1 и 5 години трябва да работят в парламента или в дипломатическите мисии. Научих се да изчаквам, а преди избухвах. Сега разбирам, че той е самостоятелен индивид, има си собствено темпо. Не е забързан, защо трябва аз да го юркам? Закъде да бързам – той човекът си е спокоен, аз невротик ли искам да го направя? Научил ме е да приемам хората, каквито са. Обучавам се непрекъснато заради него. Когато ме попита, му отговарям, но предпочитам сам да стигне до своите изводи. Родителите обикновено свързват дисциплината и възпитанието с контрол. Правят го за собствено улеснение, но ние пък не дресираме кучета в крайна сметка, нали? Човекът има свободна воля.

На какво искаш да го научиш?
Искам да го науча, че е чудесен такъв, какъвто е и никога не бива да го забравя. Давид е един голям човек в малко тяло, което е невероятно съчетание. Много е сериозен, има интерес към астрономията и математиката. Научи се да чете и да пише сам, изобщо не знам как. Казва ми – „Мамо, аз се интересувам и от много малките, и от много големите неща едновременно”. От мига, в който се роди, му говоря като на голям човек. Държя се с уважение към него, възприемам го като личност.

Еманципирана ли си?
А имам ли друг избор? Еманципирана съм в най-добрия смисъл на тази дума. Предпочитам да си изкарам парите сама и да си позволя каквото си поискам. Така се наслаждавам пълноценно.

„Вълнува ме душевната хигиена да ми е окей. Тогава всичко друго е наред”, снимка: Момчил Христов„Радват ме дребни, но важни за мен неща – да стана сутрин, да изпия едно кафе, да дойде синът ми да ме целуне, да слушам музика, да имам ангажименти, да се забавлявам, докато работя, някой да ми кимне, да ми се усмихне на улицата, слънцето, дъждът... всичко ме радва – ей така съм избрала да бъде.”, снимка: Момчил Христов„Дразнят ме клишетата и митовете, които ни налагат отвън. Например, задължително било на всеки седем години има криза в любовта. Или жената като стане на 30, да изпадне в депресия, мъжът на 40 – също. Това са пълни глупости! Но хората се успокояват с клишета, мислят си, че така си решават проблемите.”, снимка: Момчил Христов