Както в килията на обесения не бива да се говори за  въже, така в къщата на обсебения от миролюбието Борисов не бива да има врагове. Склонността му да се погажда с всички и да се нагажда към всичко, което го крепи на власт, вече се превърна в мания.

Днешното решение на  подчинениете му депутати да се откажат от мораториума върху новите лекарства за онкоболни по линия на здравната каса може да е сто пъти правилно и човеколюбива ( ако е такава, защо не беше възприета веднага, а трябваше да се стига до прегласуване?), но ревизията е продуктувана от същите съображения, които накараха и съответната държавна комисия да отстъпи по въпроса за поскъпването на студената вода ( топлата вода е друго нещо- тя зависи от енергоносители, носени у нас на вълната на руския енергийно-суровинен постколониален монопоп и поради това няма желаещи да протестират за нейната цена, нито омбудсмани да поставят реалния акцент върху причината за скъпотията).

През отиващата си 2017 -та не се сбъднаха апокалиптичните политически прогнози за нова ескалация на крайно десните в Европа. Устремени към властта в няколко ключови западноевропейски държави, те бяха спрени от Рюте в Холандия, Макрон във Франция и Меркел в Германия- само в Австрия крайните националисти, макар със сменени, по – благи физиономии, се оказаха коалиционен партньор във властта ( като в България). Ето защо външнополитическото събитие на годината за мен е онова, което не се случи. Имахме липса на апокалисис. За дума на година избирам по този повод хибридния каламбур АПОКАЛИПСА ( повече по международната тема – в отделен мой коментар).

За вътрешната политика на България може да се каже нещо подобно като главна тенденция през 2017-та : пълна победа на политмиролюбието, изключващо до такава степен истинските сблъсъци между властта и присъдружната й опозиция, че направо се възцари скука по границата между тях и без да е охранявана от телена ограда – няма наплив на мигранти. Няма нещо, което протестиращи или опониращи на Борисов групи граждани да поискаха и той да не им го даде- само мир да има, т.е да го оставят на мира да си раздава порциите.

Че няма по-лошо нещо от войната знаем и ние, но Борисов започна да повтаря тази проста истина, срещу която няма нито един възразяващ (нормален човек), толкова упорито и често, че май си повярва “откритието” да му принадлежи лично. Като гълъб на мира Борисов се вживя в ролята на пощальон между Ердоган и Меркел, а на финала на годината заслужи овациите на всички нас, миролюбците по природа и убеждение, с милоюбивата си балканска офанзива. Тя стана естествено продължение на изключителното му миролюбие по отношение на черморския регион, декларирано през предишната 2016-та, в която най-мирният от всичките му гълъбови жестове беше да се скара на президента Плевнелиев и на двама свои министри, заподозрени в благосклонно отношение към самия зародиш идеята, загатната само от румънския президент Клаус за общ военноморски флот на натовските черноморски държави.

Тези министри, както и останалите им колеги от квотата на Реформаторите, до един са днес клиенти на прокуратурата – освен несъстоялото се тяхно рефороматорство, общото между тях е вменяваната им “русофобия”. Но не бих определил 2017-та просто и смо като година на настъплението на руското влияние защто в това отношени тя е част от дълъг процес, чиято кулминация беше изборната победа на Румен Радев през 2016-та. Парламентарните избори след това само потвърдиха, че “русофобите” може да са спечелили отдавна битката за евроинтеграцията на България, но за наказание са поставени за неопределно време в сибирския изолатор на българската политика.

В пристъп на ново и ново миролюбие премиерът на няколко пъти обясни през 2017-та, че не е задължително да се дават пари приоритетно за самолети ( вероятно защото се очертава да не са руски и със сигурност поради факта, че има реална опасност да се изправят срещу честите руски въздушни провокации). Защо парите за самолети да не бъдат пренасочени към сухопътните сили ( които нямат допир с със заплахата от “братушките”, базирани на 500-600 километра отвъд морето в Крим)? Този въпрос беше поставян публично не веднъж от Борисов, а ние се досетихме, че по липса на самолетостроене у нас,пренасочването на средства за снабдяването на армията с техника за сухотътните войски може да се окаже доста тлъста държавна поръчка за някои производители на терен ( или на Терем, знае ли човек…) с всички произтичащи от това обичайни почерпки за контрольорите на процеса по властова линия.

Ако сте избързали да ме заклеймите, че съм набедил човека за миролюбието му, ще трябва да си промените мнението. Защото премиерът сам определи като думи на годината “мир” и “балкани”, ( пропускайки този път заслугите си за пасуването пред руската милитаризация на чермоморието). http://www.novinite.bg/articles/154397/Bojko-Borisov-Dumite-na-2017-godina-za-men-sa-mir-i-Balkani

Как обаче стана така, че един доста буен по натура човек, като Борисов, който обичаше да се хвали какъв побойник бил на младини, се превърна в политик, обсебен от миролюбието ( но не и от смирението де факто в ралното консумиране на автократичната власт)? Помня го от една среща в Софийската община през 2008-ма, когато беше кмет, как се хвалеше, че информацията в жълт вестник за това, че двама души го били набили ( май за Маргините ставаше дума), е лъжлива. Не за друго, а защото можел с една ръка да ги смачка.

Сега, поне на думи, Борисов не само не иска да мачка никого, но гледа да прикотка де що има останали противници – ту на БСП ще предложи председателския пост на парламента, ту пък друго нещо. Не иска да има врагове и толкоз- досущ като в междунродната му политиката желае всички да го обичат ( начело с Путин, чийто външен министър Лавров нарече “най-големият дипломат на света” в момент, когато същият му извъртя вербален шмар заради отказа на България от “Южен поток” през 2014 г.).

Не, не става дума за това, че е добре човек да не си създава насила врагове ( сред хората и държавите) – житейската мъдрост е едно, а управленското хитруване “да съм си добре с всички” рано или късно води до съюзяване на всички срещу теб при носенето на все повече дини под една мишница.

Става дума за друго: Борисов до такава степен е придърпал цялата власт в ръцете си, че може да си позволи да подхвърля огризки без някой в обкръжението му да се озъби, че това е разхищение на властови ресурс. Има си държава и я раздава както лично смята за добре без да се тревожи, че резките амплитуди в решенията ще му навредят на политическото здраве. Пък и никой отдавна не се учудва, когато сутрин каже “добър вечер”- дресирани сме да приемаме, че това е проява на печеливш инстинкт и гъвкавост от страна на т.н. политическо животно.

Както има израз “приятелски огън” във военното дело, така в политиката Борисов е на път да създаде оксиморона “приятелски враг”.

 

Прекален миролюбец и Богу не е драг. “ Само този, който не струва нищо, няма врагове”, уточнява за такива случаи руският режисьор и писател Немирович – Данченко.

 

Share on Facebook