Автор: Степан Поляков
Сега да отидем за малко в Сирия, онази отпреди революцията.
Един от първите признаци, по които разбираш, че си попаднал в тоталитарна държава, е Министерството на информацията. Всеки журналист трябва да се регистрира там. Процедурата обикновено ти къса нервите, също и ужасните малки сатрапи, обслужващи тези ведомства.
Диктаторите са крайно параноични по отношение на всякаква чужда преса.
И, разбира се, мразиш, мразиш всичко това.
Особено, когато е на 45 градуса в задушна, спарена канцелария.
Какво следва после?
Ами например нощно пътешествие из Сирийската пустиня. Да, можеш да си го позволиш.
Пътувахме само двама към Палмира, във вътрешността на страната. Малко след полунощ видяхме бедуински палатки встрани от пътя, навътре в каменистата пустош. Спряхме и отидохме на гости. Сега, невъоръжен, и на космически кораб не бих прелетял над тези места.
Дали нещо се е променило в съзнанието на тези хора. Не вярвам особено.
В техните очи ние сме безумно богати. И у тях има две чувства – ненавист към тази несправедливост или просто желание да вземат и те нещо. Тези чувства при тях се удовлетворяват с насилие. Още помня дамаскините, запретнати в гълъбиите им. Но помня и още нещо – топлината от дългата ръка на тайните служби в мразовитата пустинна нощ. С две думи, цялото население на тази страна живееше в постоянен страх от прословутата полиция на семейство Асад.
Дали това трябваше да се променя? Не мисля.
Демокрацията за хората от този регион, та чак до бреговете на Атлантика откъм Мароко, означава едно единствено нещо – да те снабдяват с оръжие и да издевателстваш над колкото може повече различни от теб – по вероизповедание, пол, цвят на кожата, възраст, ако щете.
Демокрацията обаче, предполагам ще се съгласите, е нужна за други неща. Когато се създава наука, изкуство, пълноценна образователна система... Тя е функция, не доктрина.
И сега е редно отново да припомним, че през последните хиляда години нито една важна за човечеството книга не е написана на арабски. Нито една. 1000=0! Днешната арабска математика.
Вероятно това ще прозвучи като омраза.
За мен не е, но ОК, нека бъде омраза. Само че, омразата престъпление ли е?
Да, знам, че по някакъв европейки член има подвеждане под отговорност заради „Реч на омразата” и той важи единствено и само за коренните европейци. „Реч на омразата”, забележителна конструкция. А нали речта, каквато и да е тя, е просто реч – сбор от образи, граматически конструкции, думи. Просто думи.
Кой тогава има власт над думите? Е, как кой, имамът, разбира се.
И неговите наместници в Европа – Кървящите сърца. И още нещо.
Ако ние кажем, че „бежанци”, които не могат да плуват, нямат място в претъпкани лодки заедно с децата си, е реч на омразата. Но когато Хамлет Къмбърбач крещи от сцената „Политиците да се шибат” е Реч на любовта, така ли?
И то, само защото е в подкрепа на същите тези от лодките. Я, стига!
***
Първа част на "Моята малка реч на омразата", четете - ТУК
Очаквайте: Моята малка реч на омразата - 3
