Да изредим няколко факта за това, как западните демокрации започнааха да се събуждат и да оказват институционална съпротива на руската хибридна война- макар и със закъснение, но все пак е факт, който предизвиква удовлетворение, както казах неотдавна на един западен кореспондент, интересуващ се от моето мнение.

В Германия пускат телевизионен канал на руски, за да противостоят на руската пропаганда сред говорещите този език.

В Чехия създадоха звено за борба с руската дезинформация.

В Швеция медиите изобличиха руски журналисти, плащали на имигранти да инсценрат безредици.

В Черна Гора ( много малка, не най-демократича, и мнго просмукана от руско влияние) обвиниха официално руски шпиони в организарене на опит за преврат.

В САЩ темата за руската хибридна война чрез намеса в президентските избори извървя за по-малко година пътя от признанието за нейното съществвне до тема номер едно в предизборната кампания с всички последици от кризата в екипа на Тръмп, заподзрян като ( волен и неволен) бенефициент на руската намеса в негова полза.

Така е по света. А у нас? Защо един британски министър два пъти заявява, че Русия се меси в българските избори, а властите ни мълчат, сякаш Британия е длъжна да има своя нов Гладстон в защита на българския интерес, докато руските мекерата в България си налягат парцалите и мълчат?

У нас няма нито един сигнал за подобна съпротива. Нито един. Нула. Под нулата дори, защото сигналите са в обратната посока,  откакто България се превърна в пример за първи рален успех на руското влияние чрез избори, в които предпочитан от Москва субект печели в една европейска и натовска държава. Това нахъсва петата колона и тя вече заявява с гласа на нейната Нинова, че вече няма просто да мърмори по повод санкциите срещу Русия( както Борисов и някои негови подобия в региона) , а щяла да налага вето върху тях при първа възможност за това в Брюксел.

Ще бъде обаче несправедлво да не отбележним, че при пълното отсътвие на институционален отпор  на руската игра на влияние в България не всичко изглежда толкова розово за червените и техния марш на Червения площад в рамките на похода срещу европейския избор на българите.

На фона на факта, че напоследък постигнаха нова връхна точка на влиянието си, измервана с невидимия за избирателно незрящите ни медии теста за лояност към Москва ( без който в днешната държавна администрация не можеш да получиш важен пост), русофилите са в отчаяние на полето на спора около техните лъжи, стъпили върху опорната точка “ З март” като начало на българската независимост. Тенденция, която може да бъде откроена във виртуалното меийно пространство, чието влияние все пак расте сред образовните българи.

Русофлите вече нищо друго не могат да кажат в отговор на истината, че руската империя ни най-малко не е имала намерение да освобождава българи, освен да заявят, че българите са се оказали свободни ( доста) след руско-турската война от 1877-1878 г. Т.е. косвено признават, че намерението не е било такова, но все пак се е получило. Въпреки намерението. Въпреки Русия, с други думи.

Въпрос на “подробности” в рамките на вярната констатация за последователността на събитията са фактите, доказващи, че българите са извоювали независимостта си и от Русия, сразила военно османците с цената на десетки хиляди български жертви сред опълченците и населението.

“Важни са последиците”, а не намеренията, повтаряше в захлас в своето контраинтервю с цел опониране на историка Янко Гочев по БТВ на 17 февруари 2017 г.  един от основните говорители на просветеното русофилство у нас проф. Андрей Пантев, който явно си дава сметка колко незащитима е тезата за руското освобождение ( като намерение).

Хорошо. Да се хванем тогава за добрите последици от нечистите, имперските,  лошите намерения.

Чудя се какъв пример да дам по аналогия и ми хрумна как ме освободиха от теглото да слугувам на една телевизия. Намерението на моите освободители беше да ме освободят като водещ на предаване ( за тяхно добро) и ми го заявиха. Обаче взех, че въстанах. Не бях съгласен да ме освобождават. Освободих се от тях, като отказах да

съм им подчинен.

Но ако този пример е незначителен, значително по-убедително за всеки непредубеден е да се замисли над акта на зачеването като заслуга за последвалото раждане.

На нас ни “продават” точно това: зачената била свободата ни на 3 март. Вярно, вече ( почти) признават, че зачеването не е било по любов. Веднъж отстъпиха от опорната си точка 9 септември, когато тя стана незащитима като отправна такава за българската свобода. Сега отстъпват и от абслютизма на заклинанието, че влюбената в българската свобода Русия жертвоготовно и безкористно е открила за себе си вътрешната необходмост да ни освобождава ( след 10 войни с османците, когато ни най-малко не е имала такива пориви и дори е мачкала българските патриоти, дръзнали да поискат да воюват за българската свобода на вълната на руския военен успех, какъвто е случаят с капитан Мамарчев и неговите български юнаци, заплашении през 1829 г. от руския генерал Дибич “Забалкански” с разправа, ако се опълчат с оръжие на Турция).

Но какво значение имали намеренията на руската империя ( ами да , империите си имат свои интереси, вече извинително подмятат русофилите). Главното било, че плодът, т.е. българската свобода, в крайна смтка се пръкнал!

За изненада на онези, които си приписват бащинството на независимостта ни, тя се ражда въпреки тяхната воля 7 години и половина по- късно на 6 септември 1885 г. чрез акта на Съединението, осъществен изцяло по българска воля като пълен антипод на датата 3 март, нагодена така, че да угоди на император Александър Втори във връзка с годишнината от инагурацията му. И преди, и след Съединението руските славянофили, като Иван Аксаков ( че и техни български подгласници) обяснявали шумно, че българите не са съзрели за самостоятелност и са били възмутени от факта на приетата от същите български акселератчета ( в техните очи) Търновска конституция, смятана в мракобесната Русия за неприлично свободолюбива по европейски образец.

Ето защо руските покровители на мита за освободителите се държат като осеменители на нашето покорство. Вече не се и крият в това отношение, напомняйки на онези изнасилвачи, които се оправдават, че са били предизвикани от жертвата, която си го е “търсила”. Подвикват, че трябва да сме доволни, че са ни заченали ( свободата). Пък каква е рождената дата на свободата ( а тя очевидно не е актът на зачеването й на 3 март 1878 -ма, а е 6 септември 1885 -та  като рожден ден), нямало значение.

Опитали са многократно след това да я изнасилят и накрая са успели да превърнат изнасилването в свършен факт, приет от местните евнуси с позлатен надпис “ На съветската армия осеменителка от признателния български изрод”.

Share on Facebook