„Обичай себе си, обичай се повече...”
Напоследък го чувам толкова често, че се зачудих кое кара приятелите ми да мислят, че не обичам достатъчно себе си. Истината е, че никога не съм разбирала този съвет. Нима можем да се мразим или да сме безразлични към себе си?!

Какво означава да се обичаме? Ако един ден синът ми попита, не зная какво да му обясня. Не харесвам самовлюбените. Далечни са ми и твърде самоуверените. Напротив – старомодно ме привличат скромните. Откривам някакъв мощен чар в онези, които могат много, но никога не са достатъчно доволни от себе си. Не смачканите и потиснатите. Харесвам хората, които с всяка крачка се опитват да надскочат себе си. Хората, които умеят да виждат превъзходството на други хора и да се мотивират от него. Хора, които ще се вслушат във всяка критика, дори да им се струва несправедлива. Хора с чиста градивна амбиция, в същността на която е единствено стремежът към по-добро. Те дали обичат себе си, щом не си вярват достатъчно? Дали се обичат, щом се подлагат на неудобството рядко да са доволни от себе си и често да се самобичуват?

Чувала съм, че за да обичаш някого, трябва да обичаш себе си. А защо да не е вярно обратното? Защо любовта ми към другите и към всичко заобикалящо да не е от любов към мен самата? Може да не знам какво е да обичаш себе си, но знам да обичам.

Обичам утрините. Обичам как всичко започва наново. Всяка сутрин след събуждане имам десет минути, в които не помня какво е било вчера и има само днес, при това отначало! Днес е най-важният ден от живота ми. Утре днес ще бъде непоправимо, а предпочитам да бъде незабравимо. И днес това зависи от мен. Обичам тези десет минути, в които започвам да пиша най-важния ден от живота си – започвам да пиша своето днес. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам, когато забравям какво ме е наранило и си спомням само какво ме е направило щастлива. Обичам да забравям лошото. Времето помага да го пусна. То ми показва, че лошото е преходно. Доброто не е, защото не го забравям. Нося го със себе си, пазя го и съм тежка от добро. Щастливо тромава от хубави спомени. И лакома за още! Обичам вкусното съдържание на паметта си. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам втория шанс. Дълбоко ценя умението да признаеш: „Не бях прав!” Не обичам извиненията, но обичам същинското проумяване, че съм сгрешила. Обичам съзнаването, че никой не може да бъде безгрешен. Това ме прави по-спокойна към грешките и по-смела в решенията. Дълбоко ценя и умението да кажеш: „Прощавам ти!“ Особено когато успееш да го кажеш на себе си. Обичам втория шанс, който всеки заслужава. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в него.

Обичам присъствието на точно тези хора в живота ми и отдръпването ми от други. Харесва ми да плувам сред стадо от весели делфини, които виждат колко красиво е морето, а не колко опасно дълбоко е. Споделеното с тях плуване прави морето уютно като дом. Те са тези, които ме мотивират, с които мога да бъда себе си, с които и в буйно, и в спокойно море мога да разменям уроци, разбиране, мечти. Обичам как стадото расте, как става още по-голямо и по-весело. Обичам избора си на точно това стадо и бягството си от други стада, сред които трябваше да свивам перките си, а морето беше наистина опасно. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в този избор.

Обичам пролетните надвечери. Натрупал си още един ден с изживявания и е време да се порееш без цел и без посока. Пролетните надвечери открехват първи прозорците. Сменят тежките гозби със зелени салати, червеното вино – с бяло и розово. Поставят първите зюмбюли на масата. Засилват глъчта от улицата. Обичам онзи момент, когато вдигаме очи към небето и ахваме: „Я, виж колко по-късно се стъмва вече!” Пролетните надвечери са подранилата светлина на доброто, което предстои. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам простотата. Бяла чаша. Бяла врата. Черен път. Тишина, споделена от двама. Зелена поляна. Каменна чешма. Бистра вода. Спокойна песен. Думи, ненужни, но чути. Жестове, непоискани, но подарени. Хармония, лека като капчица роса върху рамото на пеперуда. Обичам простотата. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в нея.

Обичам хората, но обичам и времето сама със себе си. Днес то е същото, каквото беше и преди 20 години. Босо време. Щуро, фантазьорско, пеещо. Или тихо с шепота на книга. Дълбока чаша с кафе до ръцете ми, докато те пренасят чувства върху белия лист. Сладко съзерцаване на самотата. Превръщането на детинските ми лудории в съзряване. Обичам порастването на детето в мен, обичам и съхраняването му. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в двете.

Обичам нощите, всички нощи. Обичам светлинките от прозорците, мъждеенето на уличните лампи и нощната бодрост на вятъра. Обичам времето за споделяне. Обичам „Как мина денят ти?“. Обичам времето, в което всичко трудно става незначително, а всичко хубаво – по-значимо. Защото е поделено с човек, за когото е важно как е минал денят ти, кой те е зарадвал и кой те е наранил. Обичам спокойствието на нощта. И закрилата на истинската обич. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно се съдържа в тях.

Обичам любовта. Обичам да обичам. Обичам да бъда обичана. Не зная какво е да обичаш себе си, но сигурно любовта се съдържа в мен.