Имало едно време един старец, който живеел далеече на горския бряг.

Старецът бил пенсиониран морски капитан и рибар. По цял ден седял на един железен стол и кърпел мрежи, а в краката му дремел огрооомен смок.

Старецът често вдигал змията в скута си, галел я по главата и й говорел. Били приятели, живеели задружно заедно с няколко котки и старото куче Лусия.

Имало и едно момиченце, което винаги пристигало с колело, носейки нещо сладко за подарък на стареца, понеже знаело, че хората на преклонна възраст обичат сладките неща също като децата. Момичето оставяло на масичката я течен шоколад, я халва, и сядало на земята да си поиграе със смока. Радвало се на съвършено нежната му кожа и сиви отблясъци, а смокът любопитно душел дрехите и ръцете на момиченцето. Били приятели.

И така, докато един ден лош чичко съвсем умишлено не прегазил смокът на стареца, воден от почти вродената омраза на хората към змиите.

Всички били много тъжни. Но момиченцето порастнало без нито за миг да изпита ужас от змии. Напротив, опитвало се да ги разпознава и ги обичало. Когато напролет всички змиички изпълзявали, търсели припек, или току-що излюпени се заплъзвали в щастието да си жив, без да разбират опасностите - като например че са на асфалта, или пък край хора, момиченцето ги улавяло - вече знаело как да ги хваща за врата, т.е - веднага след главата - доколкото една змия може да има врат, и ги отнасяло далече на безопасни места.

Случвало се да измъкне от процеп във фасадата на луксозна сграда някое малко смокче, да го сложи в буркан и бързо да го отнесе на влажно място в гората, или да премести от пътя ранена змия с надеждата да оздравее, пусната по-далече от хората.

Често, по време на пътуване, момичето карало приятелите си да спират, за да изчакат някоя пресичаща змиичка. Ако пък змиичката се забавела и се получавало натрупване на автомобили, момичето слизало и без да се церемони я отнасяла в тревата край пътя. Така веднъж бил спасен даже змиегущер! Невероятно красив със закърнели мънички крачета, абсолютно защитен вид.

Друг път пепелянка била миролюбиво побутната с пръчка, за да продължи по пътя си, че да не бъде убита от обезумели човеци.

В летните дни момичето много обичало да ходи по скалите край брега, да дреме на нагретите камъни и да се слива с природата така че дори стършелите кацали по нея и после отлитали. Там също имало приятели водни змии. Момичето дълго съзерцавало техния живот - как излизат от морето с уловена малка рибка, как я млатят в някой камък за да се омаломощи и после бавно и спокойно я поглъщат, как накрая - издути като боата, глътнала слон от Малкият принц, водните змиички се примъквали в някоя цепнатина да отпочинат, а момичето лежало по корем пред входа на цепнатината, и макар че сериозно нарушавало спокойствието на змията, провеждало дълги разговори за живота, вселената и всичко останало. И тези раговори не били монолози.

В живота на истински свободния човек монолози не съществуват, а Приказката е винаги без край - в това било убедено момичето.

Змиите всъщност не излизат навън, само за да уплашат някой и друг човек, или да клъвнат отровно нечий крак. Те си имат свой, напълно мирен живот и от нас просто се иска да гледаме къде вървим и да преодолеем вменения си инстинкт да се ужасяваме от тях.

Обикнем ли ги, ще можем да се наслаждаваме на невероятната им грация и нежност, когато ги срещнем.

Толкоз от мен, до скоро!