На 28 октомври в столичната галерия „Финес” Никола Манев ще открие петата си за тази година експозиция. Между 30 и 50 картини, рисувани главно през отминалата зима в Париж, ще бъдат показани на почитателите на художника, който вече четири години не е излагал в София. Манев е единственият български артист, на чийто име има три галерии: в Чирпан, Троян и Ловеч. Платната в тях ще останат завинаги собственост на споменатите градове. Днес той прави своята искрена житейска изповед пред народното издание: - Г-н Манев, баща ви, не без доза ирония, е казвал, че ставате само за... архивар. Изненадахте ли го с това, че започнахте да рисувате? - Веднъж, за да се намирам на работа, прерисувах картинка от популярното тогава съветско сатирично списание „Крокодил”. Когато баща ми - архитект Стефан Манев, който беше великолепен рисувач, видя „творбата”, каза: „Ти си я прекопирал!”. „Не, нарисувах я”, отвърнах му. Тогава за първи път се установи, че имам някакъв талант на рисувач. Бях на дванадесет години и реших, че ще ставам художник. Баща ми ме заведе при проф. Васил Стоилов - приятел на фамилията и много голямо име в живописта. Той ме посъветва да захвърля списанията и да рисувам по натура. Първите рисунки направих в Чирпан, където ходех през зимната ваканция. Семейството обаче реши да ме запише в руската гимназия. Изчаках баща ми да замине на работа в Корея и избягах в Художествената. Обичах да рисувам стари воденици, къщи, пейзажи, свинарници, дворове, угари. Въобще - селата и земята истински са ме вдъхновявали. - А какво си спомняте за първата любов? - Естествено, всичко! За съжаление чух, че тя вече се е пренесла в съседния свят. Усетих първото сърдечно убождане, първия любовен трепет, когато бях на седемнадесет години. Дамата на сърцето ми беше също ученичка в Художествената, два класа след мен. За съжаление обаче, тя не можа да разбере огромното ми вълнение и обърканите ми обяснения... Когато признах, че съм влюбен в нея, тя се изсмя, подигра ми се Това ми се отрази много лошо. Отчаян, посред зима, заминах за Пазарджик. Всяка сутрин ставах много рано и със статив и бои излизах да рисувам как изгрява слънцето над река Марица. Това беше церът за моето отчаяние. В подобна ситуация хората се самоубиват, а аз плачех и се спасявах с четката и изгрева. Мъката ми обаче не свърши в Пазарджик. Тя продължи и през лятото в Созопол. Споделях драмата си със Стефан Данаилов, с когото бяхме съседи и приятели. Пред нас една кофа вино, аз надигам, звучи песента „Only you”. „Само ти можеш да изпълниш сърцето ми с толкова любов...” Сълзи и вино текат по брадата ми, в съзнанието ми е само несподелената любов, а Ламбо ме утешава. Всичко е пред очите ми, сякаш се е случило вчера!... - А помните ли първата си продадена картина? - Бях ученик в гимназията. С моите приятели - големият художник, вечна му памет, Атанас Яранов и Лъчезар Ошавков, засядахме в шкембеджийница „Дамарче” срещу Съдебната палата. На осемнадесет години се правех на непризнат. Подобно на Модилияни, ходех с вдигната яка на сакото, цигара, шалче и накривено на една страна таке. В шкембеджийницата се мъчехме да продаваме картини. Викахме: „Купувайте от нас нещастните художници!” И тогава се яви един пияница. „Нямам пари - каза - но за тази картина ще ти дам пакет „Бузлуджа”.” Беше зимен пейзаж от „Партизанска поляна” до Рилския манастир. Рисувах го при минус 16 градуса. Това е първата ми сделка - една не съвсем пълна кутия цигари. През 1961 година в Смолян, като войник, направих първата си самостоятелна изложба. Цялата рота отидохме под строй с песен. Тогава моите офицери купиха две картини. Никола Манев пред картините си - Отивате в Париж и там пропускате да видите двама души, за което съжалявате и до днес. Как се случи това? - Вкъщи имаше много плочи на Едит Пиаф и Лео Фере - големи артисти, в които съм влюбен и до днес. Баща им работеше в Тунис и реши да ми „подари” една година в Париж. Така заминах. Съвсем законно, според тогавашните правила. Пристигнах на 18 септември 1962 година и научих, че скоро Пиаф ще даде концерт от Айфеловата кула. Току-що съм дошъл, нямам квартира, не говоря езика, помислих си, ще отида на концерта на Пиаф догодина. След няколко месеца обаче великата певица се помина. Не успях да я видя на живо. Малкото ми утешение е, че след като смених тридесет квартири в Париж, днес ателието ми е в квартала, където тя някога е живяла. Има една доста лоша нейна скулптура, но площадът се казва „Един Пиаф”. И още един мой фатален пропуск: Веднага след пристигането ми във Франция тогавашният посланик професор Владимир Топенчаров ми предложи: „На юг живее един български художник, отиваме да го видим, ела с нас!”. „Аз съм дошъл в Париж да гледам френската култура и французите, не да се срещам с българи”, казах си и отхвърлих идеята. Само че този наш сънародник се оказа големият, световноизвестният сюрреалист Жорж Папазов. Така че, ето още един мой пропуск, за който ще съжалявам, докато съм жив. Утешението е, че професорът бе първият човек във Франция, който ми купи картина. Извади сто франка и ми ги даде. Тези пари стигаха за купони за стола за цял месец. - Людмила Живкова ви е спасила в много труден момент. Помогнала ви е да останете в Париж. Защо искаха да ви върнат? - Така и не разбрах. Бях редовен студент, не съм бил беглец, не съм се занимавал с политика, но от посолството отказаха да продължат престоя ми във Франция. Изпих десет коняка. Имах две възможности: или да остана като невъзвръщенец, с което да съсипя бъдещето на всичките си роднини, или да се върна в България. И двете бяха неприемливи. Съобщих печалната вест на брат ми - актьора Добромир Манев, който беше съученик на Людмила и на Олга - съпругата на Дечко Узунов. Когато дъщерята на Тодор Живков, в качеството си на министър на културата, кацна в Париж, за да открие изложба на Майстора, първото нещо, което попитала посрещачите си, е: „Къде е студентът Никола Манев?”. Помолих моята приятелка Никол Димитри да ми отстъпи за няколко часа ателието си на остров „Сен Луис”. Наредих картините си. Людмила дойде с новоназначения посланик Иван Будинов, големият актьор Апостол Карамитев и цялата си свита. „Как може да пречите на такъв художник?! Веднага му дайте виза за пет години!”, скара се на консула. Чух, че някой отвърна : „Добре, другарко Живкова”. Така и стана. „Мога ли да подаря една картина на др. Живков?”, попитах от своя страна аз. Министърката се усмихна и отвърна тихо: „Ама той нищо не разбира” Много добре помня и думите на Апостол Карамитев: „Кольо Манев, твоите картини са направени от кръв и сперма!”. От ляво на дясно са: Джоко Росич, Радой Ралин и Никола Манев на фестивала "Любовта е лудост” във Варна - Имате син и дъщеря, но никога не сте се женили. Толкова ли ви е страх от брака? - Просто не вярвам в него. Вярвам в чувствата и любовта. Администрацията ми е чужда. Единственият закон, който признавам, е законът на сърцето. - Но по силата на този закон сте били сгоден само за една вечер!... - Тогава тъкмо се бях разделил с моята любима Жюстин, с която вече бях живял две години. Баща ми беше бесен: „Ти си луд, да изтървеш такава жена?!” - крясна, и като истински чирпанлия грабна кухненския нож и го заби в най-близкия стол. Изпих бутилка уиски и хукнах да я търся. Жюстин вече беше пред женитба. Заех позиция пред дома й. Чакам. Пристигат с годеника си. Слизат от колата, а аз крещя : „Жюстин!!!”. Тя се хвърли към мен. Прегръщаме се силно. „Искам да се оженя за теб! - шепна. - Да ти направя дете!”. Тя се разплаква и посред нощ буди родителите си. Баща й вади бутилка скъпо шампанско. Пием и започнахме да уточняваме подробностите около сватбата: място, дата... Заспивам като щастлив младоженик, но на сутринта, вече трезв, започвам да треперя и получавам нервна криза Казвам на годеницата, че не мога да понеса идеята за брака и тя припада. Майката поднася памук с одеколон под носа й, чака я да се съвземе и казва мъдро: „По-добре сега, отколкото след пет години”. Още на другия ден потърсих спасение на осемстотин километра от Париж. С Жюстин се срещахме и след години, въпреки че вече беше женена за същия мъж, с когото бе тогава... - Имате 150 самостоятелни изложби и над 5000 нарисувани картини. Това ли е критерий за таланта на един художник? - Не! Ни най-малко! Ван Гог не е продал нито една картина и няма нито една изложба, а е върхът на цивилизацията. Бройката не е гаранция за качество, тя е само фактология. Живописта не е висок скок, та по резултата да се определи кой е шампион. - Как започвате да рисувате една картина? Може би винаги от едно и също място на платното? - Нямам план. Аз съм интуитивен художник, ръководи ме някаква енергия. Гледах филм за Пикасо. Той почва един пейзаж, от него става натюрморт, от него пък - куче, от кучето - кон... Картината непрекъснато изменя формата си, накрая се получава нещо далеч по-различно от това, което е захванато. Често в процеса на работата картината се изяснява, често не знаеш какво ще направиш. Почваш в червено, продължаваш в синьо, докато някакъв глас ти каже: „Спри, не можеш повече!”. Тогава удряш подписа - Вече има три галерии на ваше име: в Троян, Чирпан и Ловеч. Не е ли това прекален егоцентризъм? - Аз се ръководя единствено от интереса към моите работи. Правих изложба в едно малко градче - Стрелча. Идват при мен хора, носят парче вестник, някаква хартия, и желаят само един най-обикновен подпис. Изведнъж се чувстваш Ален Делон! Делакроа казва: „Ако имам огромно платно, ще изрисувам цял Париж”. Аз перефразирам: „На всеки човек искам да дам по една рисунка”. За мен това ще е удоволствие. Защо един аптекар ще има шестстотин аптеки, а аз да нямам няколко галерии?! При това, всичките картини в тях са дарени. Нито една не е продадена. НАЙ-СКЪПАТА МУ КАРТИНА Е 10 000 ЕВРО, НАЙ-ЕВТИНАТА ДАЛ СРЕЩУ ЕДИН КАЛКАН Най-скъпата картина, продадена от Никола Манев, е струвала 10 000 евро. Купил я оръжеен търговец. А рибарят Живко от Балчик е платил за един акварел с... голям току-що уловен калкан. Никола Манев е признат за академик в БАНИ (наскоро възстановената Българска академия за наука и изкуство). Той обаче гледа с чувство за хумор на това си звание. „Когато ми сложиха тогата, помислих си, че ще ме бръснат и подстригват”, смее се. Художникът няма шофьорска книжка. Само веднъж се опитал да кормува, но бързо блъснал колата в някакво дърво. Тогава се отказал завинаги от волана. Признава, че е напълно безразличен към техниката. По това приличал на майка си: „Тя, като завърташе копчето на радиото, бе напрегната и съсредоточена, като че ли ще пуска атомна бомба”, спомня си Манев. И В БАЗАТА НА ВВС НА НАТО ИМА НЕГОВА ТВОРБА Най-необичайното място, където са „достигнали” картини на Манев, е парижката база „Клей” на ВВС на НАТО. Там го завела на обяд негова приятелка. Гостът сюрпризирал генералите с откровението: „Аз пък съм служил в Червената армия!”. Най-големият колекционер на творби на чирпанлията е покойният бизнесмен Жорж Екли. В продължение на двадесет години той е купил 99 негови работи. „Беше влюбен и омагьосан от българското изкуство. Имаше над 20 000 картини на наши художници. Дори част от тях дойде да покаже в София”, разказва Манев. ........................... Досие Никола Манев е български художник, който живее и твори в Париж. Роден е в Пазарджик, отрасъл в Чирпан, завършва Художествената гимназия в София, а през 1962 г. е приет във френската Академия по изящни изкуства, където завършва „Живопис“ в класа на проф. Морис Брианшон. Тогава се установява във френската столица, в ателие в Ил Сен Луи, но през целия си живот обикаля света и трупа впечатления за своите платна. От самото начало на кариерата си Манев изследва в картините си мистичното и приказното. В творчеството му се преплитат много теми: странните земни образувания на българската природа, пустинята на Алжир и Тунис, мексикански мотиви, но към една от които той се връща особено често - романтичните гледки на парижките покриви и комини. През април 2000 г. Никола Манев купува старинна възрожденска къща в Чирпан, възстановява я и я завещава на града. Тя дели общ двор с къщата-музей „Пейо Яворов“. Заедно с къщата Никола Манев дарява 40 свои картини от различните периоди на творческия си път. Подобни галерии ще се открият и в Ловеч и в Троян. Подготви Исак ГОЗЕС
